Решение № 12 от 27.01.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 12 гр. Варна, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Янко Д. Янков

Членове:

Даниела П. Костова

Светослава Н. Колева при участието на секретаря Пламен Б. Пламенов в присъствието на прокурора А. Вл. П. като разгледа докладваното от Светослава Н. Колева Въззивно частно наказателно дело № 20263000600021 по описа за 2026 година Настоящото произнасяне на Варненския апелативен съд е провокирано от подаден протест на Варненска окръжна прокуратура срещу Решение № 8 от 08.01.2026 г. по ЧНД № 20253100201673/2025 г. на Окръжен съд – Варна.

Производството пред първата инстанция е по реда на чл. 44 ЗЕЕЗА и има за предмет изпълнение на Европейска заповед за арест от 06.11.2025 г., издадена от Районен съд – Прага, Чешка република по дело № 1Nt8/2025, за предаване на исканото лице М. А. К., роден на ********** г. в Република Молдова, с цел провеждане на наказателно преследване за престъпление по чл. 283 от чешкия НК – незаконен трафик на наркотични вещества, наказуемо с лишаване от свобода до 18 години.

С атакуваното решение № 8/08.01.2026 г. ОС – Варна е отказал изпълнение на ЕЗА, мотивирайки се с нарушено право на защита поради липса на осигурен защитник от издаващата държава в производството по признаване и изпълнение на ЕЗА, приемайки, че това препятства ефективното упражняване на правото на защита и възпрепятства предаването.

В протеста си държавното обвинение поддържа, че отказът е постановен при неправилно приложение на чл. 39 и чл. 40 ЗЕЕЗА и при разширително тълкуване на правото на защита, несъвместимо с принципа на взаимното признаване и с правото на Европейския съюз.

След съвкупната преценка на доводите на страните и доказателствата 1 по делото, въззивният съд намира за установено следното:

Производството пред Окръжния съд е проведено по реда на чл. 44 ЗЕЕЗА по повод на постъпила ЕЗА, издадена за целите на наказателно преследване за престъпление по чл. 283 от чешкия Наказателен кодекс, наказуемо с лишаване от свобода до осемнадесет години.

Първоинстанционният съд е отказал изпълнението на ЕЗА, мотивирайки се с нарушено право на защита, поради липса на осигурен служебен защитник от издаващата държава на етапа на разглеждане на ЕЗА.

Настоящата инстанция приема, че първоинстанционното решение е неправилно, постановено при разширително тълкуване на гаранциите на правото на защита и при излизане извън пределите на контрола, установени в ЗЕЕЗА. Производството по ЕЗА има трансферна и обезпечителна функция цели единствено да осигури личното присъствие на исканото лице пред компетентния орган на издаващата държава, където се развива същинското наказателно производство. В това производство съдът на изпълняващата държава извършва ограничен контрол за наличие на основанията за отказ, изчерпателно установени в чл. 39 и чл. 40 ЗЕЕЗА. Изпълняващият съд не навлиза в анализ на доказателствата или преценка по същество на обвинението или в оценка на адекватността на бъдещата защита в издаващата държава, освен при изключителни хипотези на системен и индивидуален риск, развити в практиката на Съда на ЕС по делата „Aranyosi и Căldăraru“ и „LM (Celmer)“. Защита, в пълния обем по чл. 6 ЕКПЧ и чл. 47–48 ХОПЕС, се реализира след предаването на лицето в издаващата държава, където се осигурява личното му участие в процеса, включително чрез адвокатска защита, правна помощ и принципа на състезателност. Разграничението между трансферното производство по ЕЗА и същинското наказателно производство след предаване е основополагащо за принципа на взаимното признаване, установен в Рамковото решение 2002/584/ПВР.

Безспорно правото на защитник в производството по изпълнение на ЕЗА може да бъде упражнено както в изпълняващата, така и в издаващата държава, съгласно Директива 2013/48/ЕС. То обаче представлява възможност, а не служебно задължение за издаващата държава да назначи защитник ex officio. В конкретния случай тази възможност е била реално осигурена чрез предоставяне на списък с адвокати на разбираем за исканото лице език.

Недопустимо е тази възможност да бъде трансформирана в изискване за служебно назначаване на защитник в трансферното производство като условие за признаване на ЕЗА, тъй като подобно условие не се съдържа нито в Рамковото решение, нито в ЗЕЕЗА.

Настоящият съд намира за необходимо изрично да обсъди цитираната от ВОС практика на Европейския съд по правата на човека по делото Pakelli v.

Germany (решение от 25.04.1983 г.), доколкото е използвана като аргумент за обосноваване на отказ от изпълнение на Европейската заповед за арест.

В цитираното решение Европейският съд по правата на човека приема, че правото на защита по чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека включва правото на ефективна правна помощ и че служебното 2 назначаване на защитник е необходимо, когато „интересите на правосъдието“ го изискват, като тази преценка се извършва с оглед на естеството на производството, неговата сложност и значимостта на последиците за обвиняемия. Стандартът не въвежда общо и безусловно изискване за служебна защита във всяка процесуална фаза или във всяко производство, свързано с наказателното преследване. Освен тази принципна постановка е относима към правен контекст, предхождащ въвеждането на механизма на Европейската заповед за арест, поради което следва да се прилага с отчитане на спецификите на международното наказателноправно сътрудничество и неговите принципи.

Както вече бе отбелязано, производството по издаване/изпълнение на Европейска заповед за арест, уредено в Рамково решение 2002/584/ПВР и транспонирано в националното право чрез ЗЕЕЗА, има самостоятелен и ограничен предмет. То не решава въпроса за вината на лицето, не включва събиране и оценка на доказателства по същество и не представлява същинско наказателно производство по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ, а трансферна процедура, насочена към осигуряване на личното присъствие на лицето пред компетентния орган на издаващата държава.

В този смисъл стандартът по Pakelli не може да бъде механично пренесен върху производството по ЕЗА, без да се отчете спецификата на тази процедура и без да се търси баланс с принципа на взаимното признаване, който е основополагащ за правото на Европейския съюз в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси. Приложимостта на гаранциите по чл. 6 ЕКПЧ в тази фаза е ограничена и функционална, като същите следва да бъдат разглеждани в светлината на Хартата на основните права на Европейския съюз и практиката на Съда на ЕС.

Съдът на Европейския съюз последователно приема, че отклонение от задължението за изпълнение на Европейска заповед за арест е допустимо само при наличие на реален, конкретен и индивидуализиран риск от нарушение на основно право, който да оправдае дерогиране от принципа на взаимното доверие между държавите членки, както е развито в решенията по делата Aranyosi и Căldăraru и LM (Celmer). Липсата на служебно назначен защитник в издаващата държава на етапа на трансфера, при положение че на лицето е предоставена реална възможност да ангажира адвокат, не представлява такъв риск и не попада в обхвата на изключенията, признати в практиката на СЕС.

Липсват данни за системен или индивидуален риск от нарушаване на основни права, поради което изключението по практиката „Aranyosi/LM“ е неприложимо. При тези обстоятелства отказът на ОС – Варна представлява неправомерно разширяване на основанията за отказ чрез въвеждане на фактическо ново условие, което не е предвидено в закона.

Следва да се отчете и обстоятелството, че в същинското наказателно производство в издаващата държава защитата е гарантирана и, при наличието на предвидените в националното право предпоставки - предвид задържането на обвиняемия ( по отношение на него е издадена национална заповед за задържане) и високия размер на предвиденото наказани, е задължителна, 3 включително чрез служебно назначаване на защитник. Това обстоятелство изключва възможността да се приеме, че трансферът по ЕЗА води до необратимо накърняване на правото на защита или до ситуация, при която защитата става илюзорна по смисъла на практиката на ЕСПЧ.

Ето защо настоящият съд приема, че решението по делото Pakelli v.

Germany не може да бъде използвано като самостоятелно основание за отказ от изпълнение на Европейска заповед за арест. Обратното би довело до неправомерно разширяване на основанията за отказ, несъвместимо както с Рамковото решение 2002/584/ПВР, така и с трайната практика на Съда на Европейския съюз.

Настоящата инстанция намира, че в случая са налице и всички изискуеми от закона предпоставки за признаване и изпълнение на Европейската заповед за арест. Издаващият орган е компетентен по националното право на Чешката република, ЕЗА е редовна от външна страна и съдържа всички реквизити по чл. 37 ЗЕЕЗА. Инкриминираното деяние е посочено като незаконен трафик на наркотични вещества по чешкия Наказателен кодекс, за което е предвидено наказание лишаване от свобода над три години. Така квалифицирано деянието попада в категорията престъпления по чл. 36, ал. 2 ЗЕЕЗА (трафик на наркотици, респективно участие в организирана престъпна група), поради което не се изисква проверка за двойна наказуемост. Исканото лице е точно идентифицирано, липсват пречки, свързани с принципа non bis in idem, не е налице българска наказателна компетентност, която да препятства предаването, не е изтекла давността за наказателно преследване, няма данни за амнистия или други основания по чл.

39 ЗЕЕЗА, както и липсват основания за отказ по чл. 40 ЗЕЕЗА. Не се установяват процесуални недостатъци, които да правят невъзможно изпълнението на ЕЗА, както и конкуренция на други процедури по ЕЗА или екстрадиция, изискващи приоритетна преценка.

Този състав на Варненския апелативен съд намира за неоснователни и възраженията на защитата относно твърдяната недостатъчна конкретизация на деянието в Европейската заповед за арест. В ЕЗА е посочено, че исканото лице е било ангажирано с превоза на метамфетамин през държавната граница на Чешката република, като наркотичното вещество е било укрито в тайник на лек автомобил. Това описание индивидуализира достатъчно деянието по време, място, предмет и поведение на дееца, съобразно фазата на производството по ЕЗА и изискванията на чл. 37, т. 3 ЗЕЕЗА. В трансферната фаза не се изискват доказателствени и квалификационни детайли, присъщи на същинското наказателно производство, както и не се извършва оценка на доказателствата или преценка за виновността. Целта е да се установи, че се касае за конкретно и наказуемо деяние, попадащо в обхвата на престъпленията, за които се допуска предаване, какъвто е случаят, а не да се провежда предварителен процесуален контрол върху обосноваността на обвинението. В този смисъл атакуваното възражение не може да препятства признаването и изпълнението на ЕЗА.

Не е налице основанието по чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЕЕЗА, доколкото 4 същото е свързано с принципа non bis in idem и изисква исканото лице да е привлечено към наказателна отговорност в Република България за същото престъпление, за което е издадена Европейската заповед за арест, и това да е станало преди получаването на ЕЗА. В случая Европейската заповед за арест е получена на 17.11.2025 г., докато привличането към наказателна отговорност по ДП № 25/2025 г. по описа на ГДНП е от 21.01.2026 г. и касае различно престъпление, поради което посоченото основание за отказ е неприложимо.

Наличието на висящо досъдебно производство на ранен етап в Република България не обуславя и отлагане на предаването по чл. 52 ЗЕЕЗА, тъй като не се установяват предпоставки, които да налагат приоритетно реализиране на българската наказателна юрисдикция пред задължението за изпълнение на Европейската заповед за арест. Следва да се отчете и че допускането на изпълнението на Европейската заповед за арест не лишава българските съдебни власти от възможността, при необходимост, да осигурят участието на лицето в наказателното производство в Република България чрез инструментите на международното съдебно сътрудничество по наказателни дела, включително посредством издаване на Европейска заповед за разследване или арест, което допълнително изключва необходимостта от отлагане на предаването по чл. 52 ЗЕЕЗА.