Определение № 714 от 26.06.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 714 гр. Благоевград, 25.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Анета Илинска

Крум Динев като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно частно гражданско дело № 20241200500638 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и е образувано по частна жалба на Застрахователно акционерно дружество “ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК: 121265177, със седалище и адрес на управление в *********, представлявано от Ал.Л. и Р.Д., чрез адв. С. С., със съдебен адрес в *********, срещу Заповед № 33/10.01.2024 г. по ч. гр. д. № 55/2024 г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК на РС Благоевград в частта досежно присъдените в полза на заявителя разноски. С посочената заповед на длъжника Б. Л. Б., ЕГН: **********, с постоянен адрес в *********, е разпоредено да заплати на заявителя “ОЗК-Застраховане“ АД сума в размер на 500 (петстотин) лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение по регресна претенция по щета № 0411-0200002-2019 г. на ЗАД ОЗК – Застраховане АД, на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда /09.01.2024 г./ до окончателното погасяване. С Определение № 783/24.04.2024 г. по ч. гр. д. № 55/2024 г. на Районен съд - Благоевград и по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК издадената заповед за изпълнение на парично задължение е допълнена в частта за разноските, като длъжникът Б. Б. е осъден да заплати на ЗАД “ОЗК-Застраховане“, ЕИК: 121265177 25 лева държавна такса и 10 лева, представляващо възнаграждение за адвокат, като искането за горницата до претендираните от дружеството заявител 480 лева е отхвърлено като неоснователно. В обстоятелствената част на определението е прието, че 1 молбата за присъждане на адвокатско възнаграждение от страна на заявителя е основателна, но по отношение на неговия размер първата инстанция приела, позовавайки се на Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22, че характерът на производството изключвал наличието на възражение за прекомерност, поради което в дискрецията на съда било да определи конкретния размер на дължимите разноски, препятствайки възможността за злоупотреба с право. В тази връзка съдебният състав съобразил фактическата и правна сложност на делото, както и реално извършените процесуални действия от пълномощника на заявителя, поради което определил, че справедливият размер на адвокатско възнаграждение, което следва да остане в тежест на длъжника, е в размер на 10 (десет) лева. В частната жалба на “ОЗК-Застраховане“ АД се възразява, че решението на СЕС по дело С 438/22 утвърждавало правото на съда да не се съобрази с националните разпоредби, уреждащи минималните възнаграждения за адвокатите, но не отменяло неговото задължение да извърши преценка на дължимото адвокатско възнаграждение, с оглед спецификата на конкретното дело, като присъди разумен размер на направените разноски, като в процесния случай първоинстанционният съд игнорирал напълно обстоятелството, че процесуалният представител на заявителя се снабдил с всички писмени доказателства, удостоверяващи основателността на вземането. Изтъква се, че осъщественият предварителен труд, предхождащ подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, следвало да бъде остойностен разумно от съда, а разноските, присъдени от заповедния съд, не достигали дори да покрият разходите на представителя за използваната куриерска услуга за изпращане на книжата по делото. Първоинстанционният съд не отчел и обстоятелството, че адвокатското дружество, представляващо жалбоподателя, е регистриран по ДДС субект, като в тази връзка били представени и писмени доказателства, удостоверяващи този факт, поради което върху дължимия хонорар следвало да се начисли и ДДС - 20%. Акцентира се, че с определението на Районен съд - Благоевград се достигало да несправедлив резултат, при който изправната страна по договорното правоотношение да понася допълнителни разноски за сметка на неизправния длъжник, като отделно от това определеният нисък размер на разноските рефлектирал и върху качеството на адвокатската защита. С тези аргументи се иска отмяна на постановеното определение на Районен съд - Благоевград и постановяване на 2 друг съдебен акт, с който длъжникът Б. Б. да бъде осъден да заплати допълнително сума от 470 лева, представляваща разликата между дължимите 480 лева и присъдените 10 лева.

Окръжен съд - Благоевград, след като съобрази приложените по настоящото производство писмени доказателства и извършените процесуални действия от страна на Районен съд - Благоевград, обективирани в съответните за това актове, както и като взе предвид доводите и възраженията на страната, намира следното:

Пред Районен съд - Благоевград е представено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от страна на Застрахователно акционерно дружество “ОЗК - Застраховане“, ЕИК: 121265177, със седалище и адрес на управление в *********, представлявано от Ал.Л. и Р.Д., действащо чрез адв. С. С., срещу длъжника Б.

Л. Б., ЕГН: **********, за сума в размер на 500 (петстотин) лева, представляваща регресна претенция, поради заплатено от заявителя на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ застрахователно обезщетение в полза на трето лице по щета № 0411-020-0002-2019 г. на ЗАД ОЗК – Застраховане АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда /09.01.2024 г./ до окончателното погасяване. Със заявлението е поискано да бъде признато за установена, че длъжникът дължи следните съдебноделоводни разноски: 25 (двадесет и пет) лева и 480 (четиристотин и осемдесет) лева заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС, за което от страна на дружеството са представени и писмени доказателства (преводни документи, установяващи реалното изплащане на поисканите суми). Първостепенният съд уважил искането на заявителя досежно претендираната главница като издал заповед № 33/10.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, която впоследствие била изменена по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК с атакуваното в настоящото въззивно производство определение, с което съдът присъдил 10 (десет) лева адвокатско възнаграждение в полза на „ОЗК – Застраховане“ АД. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника Б. Б. на 24.01.2024 г., като възражение по реда чл. 414, ал. 1 ГПК от негова страна в законоустановения едномесечен срок не е постъпвало.

Процесната частна жалба на „ОЗК – Застраховане“ АД, със седалище и адрес 3 на управление в *********, е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, като изхожда от страна с право на жалба срещу първоинстанционния съдебен акт, който подлежи на самостоятелна инстанционна проверка (чл.

248, ал. 3 ГПК и т. 7 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС). В настоящия казус, видно от данните по делото, длъжникът Б. Б. не е възразил срещу издадената заповед за изпълнение, поради което същата е стабилизирана относно главното вземане, което обстоятелство позволява да бъде осъществен самостоятелен въззивен контрол върху преценката на първата инстанция, касателно размера на дължимите от длъжника разноски, извършени от заявителя в заповедното производство. Настоящата съдебна инстанция приема, че частната жалба срещу определението на Районен съд - Благоевград е основателна, макар и не по доводите, изтъкнати в нея.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Междувременно с Решение по дело С - 438/22 на СЕС от 25.01.2024 г. е прието, че чл. 101, §1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед целта" по смисъла на тази разпоредба, като в тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Ето защо, зачитайки посоченото решение на СЕС, което е задължително за всички съдилища и учреждения (чл. 633 ГПК), съдът е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен (така изрично Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991 от 2024 г. на ВКС). Но и след постановяването на акта на Съда на Европейския съюз продължава да е в сила законовият постулат, че само страна може да сезира 4 съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, като обратният извод не следва нито от мотивите към решението по дело С - 438/22, нито от неговите диспозитиви. В това решение съдът е разсъждавал върху ограничаващия конкуренцията ефект на нормативния регламент, въвеждащ минимален размер на възнаграждение, което страните по договора могат да уговорят, поради което такъв минимален праг към този момент не е налице, но националният съдия не е “снабден” с правомощието да прави преценка дали претендираните разноски са в съответствие с правната и фактическа сложност на конкретното делото, след като деликвентът не е релевирал такова оплакване по смисъла на чл. 51, ал. 1, изр. второ ЗЗД, особено след като е известно, че договорът между доверителя и довереника има сила на закон между тях и поначало намеса на трета страна, в това число и на съда, в договорното правоотношение е изключено, освен ако не са налице законовите предпоставки за това. Първоинстанционният съд е изходил от едностранния характер на заповедното производство, за да определи служебно размера на адвокатското възнаграждение, но този довод не може да бъде споделен по мнение на настоящата съдебна инстанция, тъй като чл. 413, ал. 1 ГПК предоставя изрично правото на длъжника да обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските (когато не оспорва основанието на вземането, предмет на искането), като един от доводите, с които може да го направи е именно възражението за прекомерност. Такова възражение може да бъде релевирано и в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в който случай съдът следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода от спора разпредели отговорността за разноските - както за исковото, така и за заповедното производство. В процесния случая обаче такова исково производство, предвид липсата на подадено възражение по чл.

414, ал. 1 ГПК, няма как бъде проведено, но и сега длъжникът няма да бъде поставен в позиция на процесуална изненада, тъй като е могъл да развие защитната си теза - възразявайки срещу основателността на самото вземане (например при непредставяне на доказателства за извършване на съдебни разноски) или конкретно срещу претендирания размер на адвокатско възнаграждение - тъй като при редовно връченото му искане за допълване заповедта за изпълнение в частта за разноските това е първият момент, в който той е узнал за претенцията на заявителя, свързана със съдебно5 деловодните разноски, като тъкмо в това производство следва да се изчерпят всички възражения на страните срещу претенцията с правно основание по чл.

78, ал. 1 ГПК.

Ето защо районният съд неправилно не е присъдил всички направени разноски от заявителя, след като е уважил изцяло претенцията на заявителя за издаване на заповед за изпълнение за парично вземане в пълно претендирания размер от 500 лева, затова и определението е незаконосъобразно, постановено в нарушение на закона, тъй като съдът поначало не притежава служебното правомощие да редуцира на основание чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатското възнаграждение. Обжалваното определение трябва да бъде отменено, като в полза на дружеството жалбоподател следва да бъде присъдено изцяло претендираното възнаграждение за процесуална защита и представителство и след като делото бъде върнато на Районен съд - Благоевград следва да бъде издаден изпълнителен лист, но съобразно влязлата в сила заповед за изпълнение (относно претендираното главно задължение в размер на 500 лева) и настоящото определението по частната жалба, свързано с определения конкретно дължим размер на адвокатското възнаграждение (т. 12 ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС). Определението по отношение на присъдената сума от 25 лева, представляваща заплатена от заявителя държавна такса, е влязло в сила като необжалвано от заинтересованата страна в процеса.