Решение № 10 от 07.01.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Пловдив, 07.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20245300501740 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С Решение №155/01.05.2024г., постановено по гр.д. №2011/2023г., по описа на Районен съд – Карлово, I гр.състав, е отхвърлен предявения от Р. А. С. с ЕГН ********** със съдебен адрес: *** - чрез адвокат Б. А. П. против „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД, ***, представлявано от управителя М. О. С., иск за заплащане на сумата от 12 800.00 (дванадесет хиляди и осемстотин) лева, представляваща обезщетение за неплатен платен годишен отпуск за общо 75 календарни дни, по години, както следва: за 2020г. - 13 дни на стойност 2600 лв.; 2021г. - 20 дни на стойност 4000 лв.; 2022г. - 20 дни на стойност 4000 лв.; 2023г. - 11 дни на стойност 2200 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото – 14.11.2023г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и недоказан. С постановеният съдебен в полза на „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД, ***, представлявано от управителя М. О. С., са присъдени направени в първоинстанционното производство разноски в размер на 1 860.00 лева.

Съдът е сезиран с въззивна жалба депозиран от Р. А. С. с ЕГН ********** със съдебен адрес: **** - чрез адвокат Б. А. П. против решението на Районен съд – Карлово, с доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че правоотношението между страните е мандатно, а не трудово. Дори да се приеме, че правоотношението между страните е мандатно, жалбоподателят навежда твърдения, че доколкото последните изрично са уговорили, че за неуредените въпроси се прилагат субсидиарно нормите на 1

Кодекса на труда, то не е необходимо изрично уреждане на изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Моли да се отмени първоинстанционния акт, като вместо това се уважи предявения иск. Претендира сторените единствено пред първата инстанция разноски в размер на 1600лв.

Въззиваемата страна „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД, гр. Карлово, чрез процесуалния и представител адв.Е. П. оспорва жалбата и наведените в нея доводи като изцяло неоснователни по съображения подробно изложени в отговора. Моли жалбата да се остави без уважение, а обжалваното решение да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски за въззивното производство, съгласно представения списък с направени такива..

ПЛОВДИВСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страната, намира за установено следното: да

Въззивната жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество се явява неоснователна, по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран от Р. А. С. с иск за осъждане на ответното дружество да му заплати сумата от 12800 лв., представляваща обезщетение за неплатен платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане на сумата. Ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 224 от КТ, като твърди, че работел по трудов договор в ответното дружество на длъжност ***. На 26.07.2023г. по взаимно съгласие е прекратено трудовото му правоотношение със Заповед от 25.07.2023г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Твърди, че дружеството му дължи обезщетение за неплатен платен годишен отпуск за общо от 75 календарни дни, а именно: за 2020г. - 13 дни на стойност 2600 лв.; 2021г. - 20 дни на стойност 4000 лв.; 2022г. - 20 дни на стойност 4000 лв.; 2023г. - 11 дни на стойност 2200 лв. или общо 12 800 лв.

Ответното дружество - „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД *** оспорва изцяло предявения иск по основание и размер

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционния съд е приел, че независимо от дадената от ищеца квалификация на предявените искове, характеристиката на договора за управление и поетите с него права и задължения имат облигационен характер, и по отношение на него са приложими общите правила на гражданското и търговското право, а не нормите на трудовото законодателство. Приел е , че договорът за възлагане на управлението на търговско дружество създава мандатно правоотношение между търговското дружество и неговия управител, поради което споровете за заплащане на възнаграждения и обезщетения по този договор не са трудови, а се касае за осъдителни с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Решаващият съд е констатирал, че в конкретният случай страните са договорили възнаграждение за период от 20 дни отпуск годишно, с Решение на Общото събрание на „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД *** от 26.06.2017г., но липсва 2 уговорка за заплащане на обезщетение за неизползвания отпуск при прекратяване на договора, поради което е приел, че искът не е доказан по основание и като такъв го е отхвърлил.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.При извършена проверка в рамките на своите правомощия настоящият съдебен състав счита, че постановеното решение е валидно и допустимо.

Настоящият съдебен състав, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд, като след преценката им намира, че събраните в първата инстанция доказателства са обсъдени правилно, преценени са релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което на основание чл.272 от ГПК касаещо фактическата обстановка, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния акт.

По основателността на претенцията:

Правото да се претендира обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ възниква при наличието на следните материални предпоставки: да е прекратено трудовото правоотношение; работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години; правото на отпуск да не е погасено по давност.

Между страните е спорно дали създаденото правоотношение между управителя и управляваното от него дружество има трудов характер и се регламентира от нормите на КТ или мандатен характер, и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право.

Няма спор, че ищецът е изпълнявал длъжността управител в ответното дружество.

Съгласно трайната практика на ВКС/ Решение №306 /25.06.2012г. на ВКС по гр.д.№1387/2011г. на четвърто гр.о. по реда на чл.290 ГПК/ , правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество, възниква от избора на управителя, това правоотношение има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право.

Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща 3 създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен "трудов", какъвто е и настоящия случай. Ето защо независимо, че страните по настоящия спор, са озаглавили договора – Трудов договор №001/01.07.2017г., този договор, уреждащ отношенията между ***и ответното дружество, няма характера на трудов и не се регламентира от нормите на КТ, а е договор за поръчка / мандатен/ и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право.

С оглед на изложеното, възнаграждението на ***, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като в този смисъл е без значение как е наименовано възнаграждението, как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Ето защо, настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че се касае осъдителният иск за заплащането на възнаграждение на управителя с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, а не за иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ.

Спорен по делото е и въпросът: при условие, че страните по така наименования „Трудов договор от №001/01.07.2017г.“ изрично са уговорили, че за неуредените въпроси се прилагат субсидиарно нормите на Кодекса на труда, то необходимо ли е изрично уреждане на изплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Действително по делото е налице Решение на общото събрание на „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД *** от 26.06.2017г., проведено извънредно от съдружниците му – Л. Т. Р. и Р. А. С., на което е взето решение, дружеството да сключи трудов договор с Р. А. С., на длъжността – ***, считано от 01.07.2017г., като му се предоставят 20 дни платен годишен отпуск и освен нормите на ТЗ, които се прилагат с оглед избора му, се прилагат субсидиарно и нормите на КТ. Когато обаче се касае за договор за възлагане на управление, както бе посочено по-горе, при прекратяване на същия, въпросите за възникване на правото, за размера, продължителността и начина на заплащане на дължимото обезщетение за времето, за което управителя не е ползвал отпуск, се разрешават съобразно конкретно уговореното в съответния договор, а не съобразно общите разпоредби на чл. 224, във вр. с чл. 177 от КТ./ в този смисъл е разрешението дадено по чл.290 ГПК в Решение №128/12.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6542/2014г. , трето г.о./ Ето защо настоящият съдебен състав приема, че независимо, че е взето Решение на общото събрание на „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД *** от 26.06.2017г. и е налице клауза в сключения между страните така наименован „ Трудов договор“, че за неуредените въпроси се прилагат субсидиарно нормите на Кодекса на труда, доколкото се касае за договор за възлагане на управление, е необходимо страните изрично да са предвидили такова право, да са уговорили размера му / да е посочено кое е релевантното възнаграждение, на база на което следва да се определи дължимото възнаграждение/, продължителността и начина на заплащане на дължимото обезщетение за времето, за което ****не е ползвал отпуск .В конкретният случай, нито е взето Решение на Общото събрание на „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД ***, нито е договорено между страните в така наименован „Трудов договор №001/01.07.2017“ е уговорено изрично дължимото обезщетение за времето, за което ***не 4 е ползвал отпуск, поради което съдът приема, че претенцията се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

Доколкото правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на районния съд съд, то първоинстанционния акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски в размер на 1 860лв с ДДС лева, представляващи адвокатско възнаграждение, обективирано в договор за правна защита и съдействие от 03.06.2024г. и списък с разноски.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №155/01.05.2024г., постановено по гр.д. №2011/2023г., по описа на Районен съд – Карлово, I гр.състав.

ОСЪЖДА Р. А. С. с ЕГН ********** със съдебен адрес: *** - чрез адвокат Б. А. П. да заплати на „БИЕН МАНЖЕР“ ЕООД, ***, представлявано от управителя М. О. С., направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1860 лв/ хиляда осемстотин и шестдесет лева/ с ДДС.