Решение № 2348 от 22.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2348 гр. София, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231100504827 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20076502 от 26.01.2023, , II ГО, 67 състав, СРС по гр.д. №7918 от 2020 год. са частично уважени осъдителни искове с правно основание чл.200, ал.1 КТ вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от Н. В. Ш., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Световранчене, ул. **** и Н. Н. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Световранчене, ул. **** срещу „С.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ул. **** за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът е осъден да заплати на ищеца Н. В. Ш. сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 13.02.2020 год. до окончателното изплащане; сума в размер на 3 250 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 20.10.2019 год. до 13.02.2020 год., като искът е ОТХВЪРЛЕН за разликата над 100 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева. Ответникът е осъден да заплати на ищцата Н. Н. В. сумата от 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.02.2020 год. до окончателното плащане ; сума в размер на 3900 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 20.10.2019 год. до 13.02.2020 год., като искът е ОТХВЪРЛЕН за разликата над 120 000 лева до пълния претендиран размер от 200 000 лева. Съдът е разпределил отговорността за разноските съобразно уважената и отхвърлената част от исковете.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника по делото „С.“ ООД, с която оспорва първоинстанционното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, като излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че в първоинстанционното производство са събрани достатъчно доказателства, които да установят съпричиняване от страна на починалата, 1 което в случая смята, че е в достатъчна степен, че да освободи ответника от отговорност. Оспорва да са доказани от страна на ищците болките, страданията и всички неимуществени вреди, които търпят от смъртта на своята съпруга и майка, като оспорва това да е постигнато и с разпитаните свидетели. Моли съда, да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, като на негово място постанови ново, с което да отхвърли така предявените претенции. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба не е подаден.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Ищците Н. В. Ш. и Н. Н. В., са предявили срещу „С.“ ООД осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на суми от по 200 000 лева за всеки от тях, представляващи обезщетения за причинени неимуществени вреди, вследствие смъртта на техния наследодател М.

Д. Д., при трудова злополука, настъпила на 10.10.2019г.

Ищците твърдят, че между М.Д.Д. и ответника е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 93/07.01.2019г., като тя изпълнявала длъжността „стоковед“. На 10.10.2019г., докато е изпълнявала служебните си задължения, е паднала от 4-ти етаж на стелажна система. Злополуката е призната за трудова с разпореждане № 28876/23.12.2019г. на ТП на НОИ - С. град. Вследствие на същата М.Д.Д. е получила множество травми и след десетдневен престой в болница, на 20.10.2019г. е починала.

Ответникът е депозирал отговор, в който оспорва иска. Не оспорва съществуването на трудово правоотношение между него и М.Д.Д. към процесната дата. Твърди се, че дружеството спазва всички изисквания по отношение на безопасността на своите служители, като на пострадалата са били провеждани редовно инструктажи и са били осигурени безупречни условия на труд. Във връзка с възникването на процесния инцидент е образувано досъдебно производство № 460/2019г. по описа на СГП, по което няма лице, привлечено като обвиняем и няма повдигнато обвинение. Изложените от ищците твърдения за начина на получаване на увреждане не съответстват на обективната истина, като ответникът излага доводи, че пострадалата е скочила умишлено от стелажната система. В условията на евентуалност твърди, че е допринесла за настъпване на инцидента поради неспазване на указанията при проведените инструктажи, респективно се твърди съпричиняване. Излагат се доводи, че претендираното обезщетение е завишено.

По делото са назначени и изслушани съдебно медицинска експертиза, комплексна съдебно медицинска и съдебно техническа експертиза и съдебно графологична експертиза, както и са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели – по един за всяка от страните.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната жалба е подадена в установения за това срок от легитимирано лице, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

2

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна.

Съображенията за това са следните:

Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от Кодекса на труда (КТ) работодателят отговаря за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.

Видно от законовата разпоредба фактическият състав за възникване на отговорността на работодателя при смърт на работника или служителя, имаща по същество обективен характер, включва следните кумулативни предпоставки: 1) наличие на трудово правоотношение между работодателя и починалия работник/служител, 2) професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение, която да е причинила смъртта му, 3) неимуществена вреда, претърпяна от легитимирано лице, попадащо в кръга на лицата, които могат да претендират неимуществени вреди от смърт на техни близки, съобразно ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. и 4) причинна връзка между трудовата злополука и неимуществените вреди.

В настоящия случай посоченият фактически състав е налице.

Както се посочи безспорно е, че между ответното дружество и починалата М.Д.Д. е съществувало трудово правоотношение, за доказването на което е представен Трудов договор №93 от 07.01.2019 год.

Надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Съгласно този ред работодателят /осигурител/, от една страна и пострадалият /осигурен/ или неговите наследници, от друга страна, следва да декларират /първият в 3-дневен срок от настъпване на злополуката, а вторият в 1годишен срок/ пред съответното териториално поделение на НОИ по регистрация на осигурителя настъпването на злополуката. След извършване на проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. Липсата на проведена процедура по посочения нормативно установен ред обуславя отхвърлителен резултат по предявени от пострадалия работник или служител, респ. неговите наследници искове с правно основание чл.

200, ал. 1 КТ.

В настоящия случай, безспорно е установено между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са отразени и в приетите и приложени като доказателства официални документи, изхождащи от ТП на НОИ София -град, по чл. 60, ал. 1 КСО.

За извършеното разследване на злополуката, станала на 10.10.2019 год. е съставен Протокол №84 от 12.12.2019 год., в който са отразени мястото, времето и обстановката, при които е настъпила злополуката, както и дали са биле налице отклонения в поведението и действията на пострадалата с оглед нормалното протичане и осъществяване на работата й, като са посочени и писмените доказателства, събрани за проверката. В резултат на това е издадено разпореждане № 28879 от 3

23.12.2019 г., в което е посочено, че злополуката е станала през време и по повод на извършваната работа – при проверка на артикули с грешно подаден баркод, пострадалата пада от 4ти етаж на стелажна система, вследствие на което е получена съчетана травма на главата, тялото и крайниците, довела до фаталния край.

Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност – за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на правото на обезщетение /виж решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС/.

За установяване на причинно – следствената връзка между трудовата злополука и смъртта на М.Д.Д. е назначена съдебно – медицинска експертиза, която потвърждава, че характерът на телесните увреждания и травмите на пострадалата могат да бъдат резултат от описаното падане.

Заключението на вещото лице изключва и възможността настъпилата смърт да е в резултат на лекарска грешка, респ. поради лекарска грешка да не е било успешно предотвратяване на смъртта.

Страните не оспорват срещу така приетото заключение на вещото лице, поради което и настоящата инстанция споделя изводите относно доказаност на причинно – следствената връзка.

Безспорно по делото е установено, че по време на трудовото правоотношение, а именно на 10.10.2019 год. М.Д.Д. е претърпяла трудова злополука, вследствие на която е приета по спешност в УМБАЛ „Света Анна“, където след проведено лечение и 10 – дневен престой в болницата е настъпила смъртта й на 20.10.2019 год.

Основното възражение, отправено от въззивника „С.“ ООД във въззивната жалба е досежно наличието на съпричиняване, степента на съпричиняването и отражението му върху присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд споделя изводите, достигнати от първата инстанция в обжалванато съдебно решение, като излага следните съображения.

Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, както бе посочено и по-горе е безвиновна и гаранционно-обезпечителна по своя характер. По реда на чл. 201, ал. 2 КТ тази отговорност може да бъде намалена само в изключителни случаи, а именно ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. извършил е определени действия в нарушение на установените от работодателя правила за безопасност на труда, предвиждайки възможността от настъпване на вредоносен резултат, като лекомислено се е надявал да го предотврати, разчитайки на притежаваните знания и умения. В тази хипотеза вината на пострадалия не може да се предполага. За да се приеме, че са налице предпоставките за намаляване отговорността на работодателя по реда на чл. 201, ал. 2 КТ, е необходимо извършването на такива действия от страна на пострадалия и то със съзнанието за възможното настъпване на вредоносните последици и самонадеяното отношение към съществуващата опасност от тяхното настъпване, да бъде установено по категоричен начин по делото чрез пълно и главно доказване, като доказателствената тежест по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК е на работодателя.