Решение № 19518 от 17.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19518 гр. София, 17.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110109302 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл.

146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 1049386/08.04.2021 г., предвиждаща, възнаграждение за предоставяне на гаранция от посочено от кредитора дружество – „ ДРУЖЕСТВО“.

Ищецът твърди, че на 08.04.2021г. е сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1049386, по силата на който му е бил предоставен заем в размер на 1 000 лв., който е следвал да върне, заедно с лихвите по кредита, в срок до 1 месец. Сочи, че ГПР е 49,85%. Твърди, че в чл. 5 от договора е било уговорено, че кредитът се обезпечава чрез Поръчителство, предоставено от „ ДРУЖЕСТВО“ в полза на Дружествотоответник, като обаче никъде не е било посочено в съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. След усвояване на сумата от 1000 лв, ищецът е установил, че освен заемната сума, са му начислили и такса за обезпечение с поръчителство в размер на 88,40лв. Счита, че клаузата на чл. 5 от Договора е нищожна поради това, че дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито е било посочено в общите условия, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит. Твърди, също така, че нито договорът за кредит, нито договорът за поръчителство били подписани, включително, че договорът за поръчителство не му е бил предоставян. Твърди нищожност на основание чл.

10, ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК. Заявява, че противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10, защото не е посочен начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота за неговото формиране. Твърди, че 1 посоченият ГПР е бил грешен, поради причината, че сумата по предоставяне на поръчител не е била посочена като разход по договора, посочена е по-ниска стойност от действителната, което би могло да се счете като заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Посочва, че всички разходи по кредита би следвало да бъдат включени в договора, при което действителният размер на ГПР, следва да достигне над 70%. Според ищеца целият договор следва да бъде обявен за недействителен, тъй като съдържащата в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, не е имал възможност да се запознае с това условие преди сключването му и договорът е бил във вреда на потребителя, какъвто е ищецът, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който твърди, че искът е неоснователен. Заявява, че твърдението на ищеца относно задължителното условие за сключване на договор за кредит с поръчителство от „ ДРУЖЕСТВО“ е неоснователно. Ищецът е имал възможност да избере обезпечението по кредита – чрез посочване на свой поръчител или друг, посочен от кредитора. Твърди още, че искът за нищожност на Договора за гаранция е недопустим, тъй като тя се предоставяла от друго дружество – „ ДРУЖЕСТВО“, а не от ответното дружество, което не е страна по процесния договор. Твърди се, че ищецът е бил получил документи от дружествотопоръчител, вкл. Договор за гаранция, както и че на всеки етап от процедурата по сключване на договора за кредит е бил информиран за дължимите такси. Ответникът твърди, че ищецът сам е посочил дружеството-поръчител. Сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, защото не е задължителна, вкл. е имал и време да избере обезпечение, както и право на отказ в 14-дневен срок. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Посочва писмени доказателства.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото действителността на клаузата на чл. 5 от договор за потребителски кредит № 1049386, сключен на 08.04.2021 г. Правна квалификация на претенцията е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите, т.е. че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи, наличието на които обуславя недействителността на договора.

2

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит № 1049386/08.04.2021 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1000 лева. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които 3 определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „таксата за поръчителство“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Дължимата сума за гаранция е следвало да се включи в годишния процент на разходите. Следователно само на това основание договорът е нищожен и се дължи единствено главницата, т.е. всичко над платената сума за главница е недължимо платено по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, арг. чл.19, ал.4 ЗПК вр. чл.19, ал.5 ЗПК.

След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящата инстанция счита, че клаузите на чл. 5 от процесния договор за потребителски кредит са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 4

ЕИО. Същата не отговоря на изискванията за добросъвестност и е във вреда на потребителя, т.е. поради което договорът се явява недействителен и не обвързва страните.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е ответника.

Ищецът е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 80 лева.