Решение № 44 от 10.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 44 гр. Първомай, 10.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100742 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от Д. Г. И. срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузата от Договор за кредит № ********************* от 25.07.2024 г. за заплащане на такса за разглеждане е нищожна.

Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 183,01 лв., представляваща платена без правно основание сума за такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 25.07.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. Г. И. твърди, че е страна по Договор за кредит № ********************* от 25.07.2024 г., сключен с ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, по силата на който следвало да върне сума в общ размер от 1683,01 лв., от които 1500 лв. главница по кредита, 0 лв. лихва и такса за разглеждане в размер на 183,01 лв. при ГПР от 49,20 % и ГЛП от 0 %. Съгласно договора следвало да заплати таксата за разглеждане в размер на 183,01 лв. Сочи, че заемът бил погасен, като заплатил по него сумата от 183,01 лв. за такса за разглеждане. Счита обаче тази клауза за нищожна, тъй като противоречала на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и водела до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Твърди още, че със заплащането на таксата за 1 разглеждане се накърнявали добрите нрави, доколкото с нея се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации, като таксата представлявала неоснователно обогатяване за заемодателя под формата на допълнително възнаграждение. Навежда доводи за неравноправност на клаузата по смисъла на ЗЗП и на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит при посочените от ищеца параметри, като твърди, че неразделна част от договора били и общите условия, обективирани в Рамково споразумение за потребителски кредити № *********************. Посочва, че ГПР включвал единствено таксата за разглеждане, тъй като не била договорена възнаградителна лихва, и бил в законоустановения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че таксата за разглеждане се дължала на основание ал. 1 на чл. 10а ЗПК, а не по ал. 2, тъй като била за допълнителна услуга. Не били нарушени принципите на добрите нрави и съразмерността, доколкото оскъпяването по кредита било единствено таксата за разглеждане. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая от представените писмени доказателства се установява, че на 25.07.2024 г. между страните е сключен Договор за кредит № *********************, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 1500 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено на 6 месечни вноски. Посочен е годишен лихвен % в размер на 0 % и годишен процент на разходите в размер на 49,20 %. Общата дължима сума е в размер на 1683,01 лв. В договора е уговорено кредитополучателят да заплати на кредитора такса за разглеждане в размер на 183,01 лв. Посочено е, че таксата се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.

Не е налице спор и че ищецът е заплатил на ответника сумата от 183,01 лв., представляваща такса за разглеждане.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В разглежданата хипотеза сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, по отношение на който намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, доколкото те са част от дейността му по предоставяне на 2 кредита. От приложените по делото общи условия по договора се установява, че процесната такса се дължи за разглеждане на искането за отпускане на кредит и получаване на отговор по него. Таксата се дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е разсрочено, като сумата се начислява към вноските по кредита. Поради това съдът намира, че макар таксата да е уредена като дължима за т. нар. допълнителна услуга за разглеждане на искането на потребителя за отпускане на кредит, предвид естеството на посоченото действие на кредитора, същото представлява част от основната му дейност по предоставяне на кредита. По отношение на изисканата такса не намира приложение разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, която дава възможност за получаване на такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги, тъй като същите нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора за кредит, а в случая се касае за услуга, включена в основната дейност на кредитора по предоставяне на паричната сума. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не е следвало да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране. Разглеждането на искането за кредит преди предоставянето на заемната сума, било то и експресно, представлява действие по усвояване на кредита, а разходите, свързани с него, са присъщи за основния предмет на договора, а не с допълнителен такъв. Макар да е уговорено в договора като допълнителна услуга, с оглед естеството на посоченото действие на кредитора, съдът намира, че то представлява част от дейността по предоставяне на кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК извършването на предварителна преценка относно кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора, поради което не може да се приеме, че той осъществява допълнителна услуга, обосноваваща съответно насрещно възнаграждение. Изложеното налага извод, че клаузата за заплащане на такса за разглеждане е договорена в нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Изискваната от ответника такса за разглеждане на искането на ищеца, с оглед начина на уговарянето й и начина на заплащането й се явяват пряк разход по кредита и скрита печалба – допълнително възнаграждение за кредитора в размер на 183,01 лв.

Следователно в процесния случай е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал.

2 ЗПК, поради което съдът приема, че клаузата, предвиждаща заплащане на „такса за разглеждане“, е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Доколкото противоречието между тази клауза и разпоредбите на ЗПК е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължението за заплащане на такса за разглеждане. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за установяване недействителността на клаузата за заплащане на такса за разглеждане поради противоречието й с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК следва да бъде уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите посочени от ищеца основания за недействителност на тази уговорка.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество въз основа на договорна клауза, която 3 е нищожна. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т. е., че съответната клауза от договора за заем е действителна.

Предвид установената по делото нищожност на клаузата за заплащане на такса за разглеждане следва, че потребителят не дължи заплащането й. Следователно за ответника е възникнало задължението да върне на ищеца заплатената такса, която се явява платено при начална липса на основание. Тъй като страните не спорят, че ищецът е извършил плащания за такса за разглеждане в размер на 183,01 лв., тази сума се явява получена без основание от ответника. По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 183,01 лв., която сума представлява платена без правно основание такса за разглеждане по Договор за кредит № ********************* от 25.07.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Предвид прогласения в разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ принцип на автоматично превалутиране на суми от левове в евро на ищеца следва да се присъди равностойността на исковата претенция в евро или 93,57 евро.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 51,13 евро за държавна такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат спазва следните критерии: фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, и квалификацията, опита и специализацията на адвоката, като осъжда другата страна да го заплати. Тази редакция на разпоредбата е съобразена с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на обективно съединените искове, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. М. не е присъствал и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 245,42 евро ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от 245,42 евро за адвокатско възнаграждение.