Решение № 1202 от 21.10.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1202 гр. Пловдив, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Борис Попов при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Надежда Дзивкова Въззивно гражданско дело № 20265300501525 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от В. Р. Т. против Решение № 1962/24.04.2026г., пост. по гр.д.№ 14287/2025, ПРС, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателката против “Ай Ти Еф Груп” АД иск с пр. осн. чл.55, ал.1 от ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 1 250 лв., платена от нея на ответника без основание по сключени между страните в гр. София недействителни Договор за потребителски кредит № 543223/21.02.2023 г., Анекс № 550027/17.03.2023 г. и Приложение № 1към него, заедно със законната лихва.

Жалбоподателката В. Т. е останала недоволна от постановеното решение и поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че правилно съдът е приел, че договорът между страните е нищожен, но неправилно е преценил, че не е заплатена претендираната сума. Сочи процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в това, че не е допуснато изменение на иска, съобразно нарочната молба от ищцата. Поддържа, че извършените плащания по този договор се установяват от представената от ответника нарочна справка. Сочи и че съдът неоснователно е отказал направеното доказателствено искане за назначаване на ССЕ. Счита, че по делото се доказва извършване на плащания по недействителния договор, респ. че ответникът дължи връщане на платените без основание суми. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна Ай ти еф груп АД е подала отговор на въззивната жалба, в който я оспорва. Поддържа, че съдът не е допуснал нарушения на материания и процесуалния закон, правилно е установил фактическата обстановка и се е произнесъл изцяло съобразно установеното по делото. Поддържа възраженията, направени в първоинстанционното производство. Моли за отхвърляне на жалбата. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.

Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД – връщане на нещо дадено без основание. Елементите на фактическия състав на сочената норма включват намаляване имуществото на даващия, увеличаване имуществото на получаващия и липса на основание за това разместване на имуществени блага. При разпределяне на доказателствената тежест ищецът следва да установи обедняването си и обогатяването на ответника, а ответникът следва да докаже основанието, на което твърди да е получил твърдените блага.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен, но ищцата не доказва да е извършвала плащания по него.

От фактическа страна пред настоящата инстанция липсва спор, а и това се установява от представените писмени доказателства, че между страните е съществувало договорно правоотношение по Договор за потребителски кредит и Анекс към него №550027, по силта на които В. Т. е получила кредит от 1200лв., за срок на погасяване от 12 месеца, при ГЛП от 26,57% и ГПР – 49%. В Приложение №5 към договора е предвидено – в чл.1, че кредитополучателят следва да представи в срок до края на следващия ден от сключване на договора обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица. Банковата гаранция следва да покрива размера на всички дължими от кредитополучателя суми. Поръчителите пък 2 трябва да са поне двама, всеки от които да има нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лв., да работят на безсрочен трудов договор, да имат поне пет години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по друг кредит, да нямат неплатени задължения към финансови институции. В чл. 4 от договора се предвижда заплащане на неустойка в размер на 3,54лв. на ден, но не повече от 1% от главницата, дължима от кредитополучателя при неизпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение по договора, която се дължи в началото на всеки период. Неустойката се начислява и заплаща заедно с погасителните вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план, в който е включена сумата – по 108,04лв. ежемесечно. Общо дължимият размер на неустойката е 1296,48лв.

В писменото становище за първото ОСЗ ответното дружество е заявило, че по този договор ищцата Т. заплатила общо 2100лв./1073,72€/, от които е погасена главница от 613,55€, възнаградитена лихва от 88,06€, неустойка 196,56€, такса в размер на 42,60€ е допълнителна такса за извънсъдебно събиране на кредита в размер на 132,95€.

При така установеното от правна страна се правят следните изводи:

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е нищожна.

Конкретни нарушение на закона са предвиден в чл. 19, ал. 5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал.

4 ЗПК е указано, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, т.е. повече от 50 %, а според забраната в ал. 5 на същия член клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция въззивният съд намира, че уговорената в чл.4 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. В случая уговореният размер на годишната лихва по кредита е 26,57 %, а размерът на ГПР възлиза на 49 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид /, изразени като годишен процент от 3 общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е неустойката, която по начина по който е уговорена няма за цел да санкционира потребителя за неизпълнение на негово същинско задължение по кредита, а представлява допълнително възнаграждение за кредитора. Като не е сторено това, не е включена стойността на неустойката към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК и на основание чл.22 ЗПК договорът за кредит се явява недействителен. С оглед изложеното доколкото договорът е недействителен, на основание чл.23 ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, което е сумата в размер на 1200лв. Останалите заплатени суми до 2100лв. се явяват недължими.

Ето защо предявеният иск за връщане на даденото без основание следва да бъде уважен за сумата от 900лв. или 460,16€, която сума се доказва да е платена. До пълния предявен размер от 1250лв. /639,11€/ искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Първоинстанционното решение като неправилно следва да бъд отменено в частта, в която е отхвърлен иска за установения размер недължимо платени суми и вместо него бъде постановено ново, с което искът за същите бъде уважен.

По разноските.

На осн. чл.78 от ГПК въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя сумата от 51,13€ заплатена ДТ, а на пълномощника на страната – адв. Д. М. - сумата от 245€ с ДДС за осъществено процесуално представителство по реда на чл.38 от ЗА за въззивното производство.

Следва да бъде отменено първоинстанцинното решение в частта за разноските, както с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, така и с оглед приложението на разясненията, дадени в Р от 16.07.2020г. по съединени д.С-224/19 и С-259/19, СЕС, според което е недопустимо възлагане на разноски на потребители в зависимост от размера на уважената/отхвърлената част от иск за връщане на надължимо платени суми по потребителски договори.

За първоинстанционното производство въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя сумата от 25,56€ заплатена ДТ , а на адв. Д. М. - сумата от 245€ с ДДС за осъществено процесуално представителство по реда на чл.38 от ЗА.

С оглед на изложеното съдът

4

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1962/24.04.2026г., пост. по гр.д.№ 14287/2025, ПРС, в частта, в която е отхвърлен предявения от В. Р. Т., ЕГН **********, против “Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК 202255877, иск с пр. осн. чл.55, ал.1 от ЗЗД за осъждането му да й заплати сумата от 900лв. /460,16€/, платена без основание по сключени между страните в гр. София недействителни Договор за потребителски кредит № 543223/21.02.2023 г., Анекс № 550027/17.03.2023 г. и Приложение № 1към него, заедно със законната лихва, както и в частта, в която В. Р. Т., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, разноски за производството по делото в размр на 152, 45€, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, да заплати на В. Р. Т., ЕГН **********, сумата от 460,16€ /900лв./, платена без основание по сключени между страните в гр. София недействителни Договор за потребителски кредит № 543223/21.02.2023 г., Анекс № 550027/17.03.2023 г. и Приложение № 1към него, заедно със законната лихва от подаване на исковата молба – 19.09.2025г., ведно с разноски в размер на 51,13€ заплатена ДТ за въззивното производство и 25,56€ заплатена ДТ за първоинстанционното производство.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1962/24.04.2026г., пост. по гр.д.№ 14287/2025, ПРС в останалата му част.

ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, да заплати на адв. Д. В. М., АК-Пловдив, за осъществено процесуално представителство на В. Р. Т., ЕГН **********, по реда на чл.38 от ЗА сумата от 245€ с ДДС за първоинстанционното производство и сумата от 245€ с ДДС за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5