Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5889 от 18.09.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13/2024
Вид
Решение № 5889
Подписан
18.09.2026
Състав
Елена Иванова, Иванина Иванова Пъстракова, Донка Янкова Русинова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 5889 гр. София, 18.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Донка Янк. Русинова при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20241100500013 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба вх. №25036954/09.10.2023 г. от ответника в първоинстанционното производство

Р.

Р. срещу решение

№20100255/12.08.2023 г., постановено по гр. д. №26854/2019 г. на СРС, 54 състав, както в частта, с която е уважен предявеният срещу същия иск за обезщетение за ползване на процесен имот за сумата от 1894.40 лв. за периода 25.07.2015 г. до 28.02.2018 г., така и в частта с която е отхвърлена насрещната му претенция за сумите 7000 лв., обезщетение за неимуществени вреди и 790 лв., обезщетение за имуществени такива.

В жалбата се излагат доводи за неправилност, незаконосъобразност, необоснованост на първоинстанционното решение, нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли за отмяна на обжалваното решение в обжалваната част, респ. отхвърляне на предявената спрямо него претенция, а уважаване на неговите искове.

Въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата. Поддържа, че решението на първоинстанционния съд в тази част е правилно и законосъобразно. Моли да бъде потвърдено.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че Р. Г. Р. дължи на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно- почивно дело“ сумата от 1894.40 лева, представляваща обезщетение за ползване в периода от 25.07.2015г. до 28.02.2018г. на следния недвижим имот- частна държавна собственост: апартамент 16, находящ се в гр. ****, предоставен в държане на ответника по силата на Договор за отдаване под наем от 10.03.1998г., което ползване продължило през посочения период след прекратяване на договора и въпреки противопоставянето на наемодателя, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение- 20.11.2018г., до окончателно изплащане на задължението, за която сума по ч. гр. дело № 73583/2018г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

Ищецът твърди, че със Заповед № 49/10.03.1998г. на началника на Гарнизонна жилищна част- София Р. Г. Р. в качеството му на волнонаемен служител в поделение 26340 бил настанен заедно със семейството му в апартамент 16, находящ се в гр. ****, като за ползването на жилището бил сключен Договор за отдаване под наем от 10.03.1998г. между него и началника на поделение 18780- София. Имотът, предмет на договора, бил частна държавна собственост съгласно АДС № 02113/22.03.2000г., а правата за управлението му били предоставени на Министерството на отбраната, а съгласно т. 98 от Приложение № 2 към чл. 7, т. 2 ПМС № 54/01.04.20Юг., изм. с ПМС № 123, ДВ бр. 37'от 22.05.2015г., в сила от 01.07.2015г.- на ищеца Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно- почивно дело“. Договорът за наем бил прекратен, считано от 24.04.20Юг., с едномесечено писмено предизвестие на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Социални дейности“ на Министерството на отбраната, връчено на ответника чрез залепване на уведомления на постоянния му адрес, както и на адреса на процесния имот, като в предоставения му за това срок същият не освободил жилището, поради което започнало да се начислява месечно обезщетение в 2 размер на 59.20 лева. С оглед липсата на доброволно предаване на имота министърът на отбраната издал Заповед № ЗС-352/20.12.2017г. за принудително изземване на жилището по реда на чл. 80а ЗДС. При тези съображения ищецът счита, че ответникът, който не предал процесния имот след прекратяване на договорза за наем в полза на наемодателя и въпреки противопоставянето на последния, му дължи обезщетение за това, независимо дали обективно е ползвал обекта, като поддържа, че приложимият по отношение на вземането му давностен срок е общият петгодишен такъв.

Претендира разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, с който ответникът оспорва предявения иск, считайки го за недопустим поради липса на надлежна процесуална легитимация на ищеца, твърдейки, че не той, а Министерството на отбраната е собственик и наемодател по процесния договор за наем, поради което именно последното е активно легитимирано да предявява претенции, произтичащи от предоставяне ползването на имота под наем. Допълва в тази връзка, че ищецът не се легитимира като собственик на жилището, тъй като не са му прехвърлени такива права, няма отбелязване в такъв смисъл и в т. 10 от АДС, на който ищецът се позовава, а и тъй като не се установява да е налице идентичност между имота, посочен в този АДС, от една страна, и имота, предмет на договора за наем, от друга. В условията на евентуалност са изложени съображения за неоснователност на иска- поради липса на доказателства за предаване на имота от наемодателя на наемателя, за уговорената наемна цена, както и за реално ползване на имота от наемателя през исковия период- от 25.07.2015г. до 28.02.2018г. Същевременно, изрично в отговора на исковата молба ответникът заявява, че ведомственото жилище е ползвано в периода от 10.03.1998г. до прекратяване на служебното му правоотношение, като към 24.04.2010г.- момента на изтичане на срока на отправеното до него писмено предизвестие, жилищният имот е бил освободен, като били върнати и ключовете от него, а след освобождаването му от ответника жилището било запечатано, поради което и същият не го ползвал. Претендира разноски.

В подаденото в срок възражение по чл. 414 ГПК ответникът- длъжник е признал съществуването на процесното наемно правоотношение, както и прекратяването му, считано ог 24.04.2010 г., като е релевирал възражение за погасяване на процесното вземане по давност.

3

В срока за отговор на исковата молба е предявен по реда на чл. 211 ГПК и насрещен иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ищеца да заплати на Р. Г. Р. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционален дискомфорт, неудобство пред колегите и семейството му, безсъние и безпокойство, настъпили вследствие на издаване на изпълнителен лист по ч. гр. дело № 73583/2018г. по описа на СРС, 54 състав, за сумите, предмет на иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, на образуване на изпълнително дело въз основа на него, налагане на запор върху вземането за трудовото възнаграждение на Р. Г. Р. и в резултат на принудителното събиране на сумите, обективирани в изпълнителния лист, както и сумата от общо 3872.65 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили от същите събития, изразяващи се в заплащане на сумата по изпълнителния лист в общ размер на 2635.65 лева, на адвокатски хонорари за изпълнителното и за заповедното производства в размер съответно на 790.00 лева и 350.00 лева, както и на такси съответно в полза на съдебния изпълнител, при когото било образувано делото въз ознова на издадения по по ч. гр. дело № 73583/2018г. по описа на СРС, 54 състав, изпълнителен лист, в размер на 72.00 лева, и на държавна такса във връзка със заповедното производство в размер на 25.00 лева.

Ищецът по насрещния иск твърди, че след издаване на изпълнителен лист по ч. гр. дело № 73583/2018г. по описа на СРС, 54 състав, и образуване въз основа на него на изпълнително дело № 2019390400165 по описа на ЧСИ с per. № 839 на КЧСИ бил наложен запор върху вземането му за трудово възнаграждение, в резултат на което била удържана цялата му заплата, което се отразило негативно върху финансовото му положение- бил в невъзможност да издържа семейството си, изпитал допълнително неудобство при изплащане на задълженията по потребителските си кредити, наложило се да взима заеми от приятели, както и върху емоционалното му състояние, тъй като изпитвал неудобство пред семейството и колегите си, сринали се доверието и авторитетът му пред колегите и ръководителите му. Наред с това претърпял и имуществени вреди, като извършил разходи за заплащане на адвокатски възнаграждения и държавни такси във връзка със заповедното и изпълнителното производство, както и като претърпял принудително 4 изпълнение за сумите по процесния изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 73583/2018г. по описа на СРС, 54 състав, който впоследствие бил обезсилен.

В срок е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който претенциите на Р. Г. Р. се оспорват като недопустими, евентуално като неоснователни, като се излагат идентични съображения за това- че както производството по издаване на заповед за изпълнение, така и впоследствие образувното изпълнително производство са законосъобразно проведени, като на длъжника е дадена възможност за защита чрез подаване на възражение по чл. 414 ГПК и на отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, че не е налице противоправно поведение, осъществено от името на ИА „Военни клубове и военно- почивно дело“, както и че не е доказано претърпяването на поддържаните от Р. Р. неимуществени вреди. По отношение на имуществените вреди, изразяващи се в претърпяване на принудително изпълнение за събиране на сумите по заповедта за изпълнение, се поддържа, че тези суми подлежат на възстановяване на длъжника по заповедта в случай на отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД въз основа на издаден в негова полза обратен изпълнителен лист. Претендират се разноски.

С определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК, съдът е прекратил производството по предявения от ответника срещу ищеца насрещен иск в частта, с която се иска осъждане на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно- почивно дело“ да заплати на Р. Г. Р. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на сумата по издадения по ч. гр. дело 73583/2018г. и впоследствие обезсилен изпълнителен лист в общ размер на 2635.65 лева, на адвокатски хонорар за заповедното производство в размер на 350.00 лева, както и на такси съответно в полза на съдебния изпълнител, при когото било образувано делото въз ознова на издадения по ч. гр. дело № 73583/2018г. по описа на СРС, 54 състав, изпълнителен лист, в размер на 72.00 лева, и на държавна такса във връзка със заповедното производство в размер на 25.00 лева, като е върнал исковата молба в тази й част. Определението, надлежно връчено на страните по делото, доколкото не е обжалвано от тях, е влязло в сила, поради което предмет на разглеждане пред СРС са били единствено претенциите за обезщетяване на сочените от ответника неимуществени вреди, както и на имуществените вреди, изразяващи се в заплатен адвокатски хонорар за защита и съдействие в хода на 5 образуваното срещу Р. Р. изпълнително производство.

По делото са приети писмени доказателства, разпитани са свидетели, изслушано и прието е заключение на съдебно-оценителна експертиза.

С решение №20100255/12.08.2023 г., постановено по гр. д. №26854/2019 г. на СРС, 54 състав, е уважена първоначалната претенция на ИА „Военни клубове и военно - почивно дело“, а насрещните такива на Р. Р. са отхвърлени.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивната жалба, предмет на разглеждане в настоящото производство.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество частично неправилно.

По иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД: