Определение № 1188 от 10.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1188 гр. София, 09.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Ирина Петрова

Десислава Добрева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20238002900735 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Е. П. А. и В. С. А. срещу въззивно решение № 48/10.01.2023 г., постановено по в. т. д. № 1466/2022 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 260748/2022 г. по гр. д. № 9692/2019 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Е. А. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, съответно ответницата В. С. А. е осъдена да заплати сума в размер на 25 700 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и потвърдено решението на Софийски градски съд в останалата отхвърлителна част за горницата над 25 700 лв. до 43 967, 16 лв.

Е. П. А. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу В. С. А. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за горницата над 25 700 лв. до претендирания размер от 43 967, 16 лв. с твърдения за неговата неправилност поради допуснато нарушение на материалния закон. Според него неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗЗД, регламентираща обещание за действие на трето лице.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1.„Когато е обещано действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД и обещателят и бенефициерът са уговорили паричен еквивалент на действието на третото лице, ако последното не извърши обещаното действие 1 отговаря ли обещателят за договорената сума, или само до размера на реалната стойност на обещаното действие и как следва да се определи тази реална стойност?“

2.„Когато е обещано бездействието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД, но последното извърши действие, с което накърнява интересите на бенефициера, отговаря ли обещателят за причинените на бенефициера вреди и в какъв размер – на договорената между обещателя и бенефициера сума или само до размер на реалната стойност на загубите към момента на извършване на действието от третото лице и как следва да се определи тази реална стойност?“

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се уважи в цялост предявеният от касатора иск с присъждане на разноски.

От ответника по касация В. С. А. е постъпил отговор на касационната жалба, с който тя се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че въпросите намират своя отговор в ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съответно, че не са налице основания за допускане на касационен контрол по отношение на обжалваната от касатора А. част на въззивното решение.

Претендира се присъждане на разноски.

В. С. А. оспорва въззивното решение в частта, с която е отменено решението на Софийски градски съд и в полза на касатора А. е присъдена сума в размер на 25 700 лв. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнение на споразумение с дата 03.08.2018 г. Заявява, че въззивното решение е нищожно, тъй като тя не е пасивно легитимирана по предявения иск, а от друга страна е налице нищожност на уговорката в чл. 4 от споразумението, тъй като клаузата, касаеща дарение на чужда вещ е нищожна. Евентуално заявява, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.

Акцентира, че едва във въззивната жалба ищецът е въвел разграничение между физическото и юридическото лице – В. А. и представляваното от нея дружество „ТП СОФТ“ ЕООД, а възможността за такова изменение на иска е била преклудирана още в първоинстанционното производство /чл. 214 ГПК/, като законът не предвижда възможност за автоматично изменение на основанието на претенцията по изявление на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира въпроси, които счита за релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд. Въпросите са следните :

1. „Налице ли е нищожност по отношение на т. 4 от споразумението, въз основа на която ищецът да придобие автомобила безвъзмездно чрез договор за дарение на бъдещо имущество /чл. 226, ал. 1 ЗЗД/? Обективно невъзможно ли е било в момента на сключване на договора поемането на права и задължения по чл. 4 от споразумението с дата 03.08.2018 г., и били ли са наясно и двете страни с тази обективна невъзможност?“ 2

2. „Следва ли съдът да се произнася по друго основание, което не е заявено в петитума на исковата молба и не е направено изменение на иска в хода на процеса?“

3. „По кой иск следва да се произнесе съда - по първоначално предявения иск или по изменения иск, ако е предприето недопустимо изменение на иска, или изобщо не е било предприето такова?“

4. „Представляват ли допълненията и поясненията на първоначалната искова молба, заявени по реда на чл. 372 ГПК, изменение на иска?“ 5. „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр.2 ГПК?“ 6. „Предвидената от закона форма условие за доказване ли е по отношение на облигационните последици за страните по договора по чл. 129, ал. 2 ТЗ, касателно уговорената цената при която се е прехвърлила собствеността върху дружествените дялове?“

7. „Допуснал ли е въззивният съд съществени нарушения на материалния закон, изразяващи се в грешка при тълкуването и прилагането на материалния закон на чл. 23 ЗЗД по отношение на чл. 4 от споразумение с дата 03.08.2018 г.?“

По първия въпрос твърди отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 233/27.07.2010 г. по гр. д. № 116/2009 г., I г. о., решение № 1543/30.10.2002 г. по гр. д. № 1898/2001 г., IV г. о., даващи разрешение, че дарението на чужда вещ не е нищожно. По втория въпрос релевира противоречие с решение № 34/11.08.2016 г. по т. д. № 3107/2014 г. на II т.о, решение № 16/24.03.2011 г. по т. д. № 354/2010 г., I г.о.; решение № 306/29.06.2011 г. по гр. д. № 961/2010 г. на I г.о., ППВС № 1/85 г., ТР № 1/2001 г. По третия въпрос – несъобразяване с решение № 106/01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г.о. и решение № 528/11.06.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на I г.о.; по четвъртия въпрос - с определение № 362/30.04.2010 г. по ч.т.д. № 156/2010 г. на I т.о.; по петия – с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по шестия – с решение № 25/2016 г. по т. д. № 3113/2014 г. на I т. о., а по последния въпрос – с решение № 159/2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. II т.о. на ВКС.

В жалбата на В. А. се заявява искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната от нея част като нищожно, евентуално като недопустимо, евентуално като неправилно. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговарят на изискванията за редовност, поради което същите се явяват процесуално допустими.

Исковото производство е образувано по молба на Е. П. А., с която претендира осъждане на В. А. да заплати сума в размер на 43 967, 16 лв. – обезщетение за имуществени вреди в резултат неизпълнение на уговореното в 3 споразумение от 03.08.2018 г. прехвърляне правото на собственост върху лизингов автомобил. Ищецът свързва размера на претърпяната от него вреда със стойността на лизинговия договор, сключен между „ТП СОФТ“ ООД и „УниКредит Лизинг“ ЕАД. При пълно отхвърляне на заявената претенция от първоинстанционният Софийски градски съд спорът е пренесен пред въззивната инстанция по жалба на Е. А..

С въззивното решение състав на Апелативен съд София е квалифицирал претенцията по чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 23, ал. 1, вр. с чл.

365 ЗЗД . Изяснил е правната природа на споразумението, като е посочил, че то представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Потвърдил е наличието на пасивна материалноправна легитимация в полза на ответницата именно в качеството й на физическо лице като купувач на дружествени дялове от капитала на „ТП СОФТ“ ООД по силата на споразумение от 03.08.2018 г. Приел е за установени фактите, че страните са бивши съпрузи и със споразумението от 03.08.2018 г. са заявили воля за уреждане на възникналите помежду им по време на брака имуществени отношения. Е. А. е получил 80 000 евро – продажна цена на апартамент в кв. Лозенец, а той се е задължил да прехвърли в полза на В. А. притежаваните от него в капитала на „ТП СОФТ“ ООД дружествени дялове. От своя страна, В. А., в качеството си на управител на дружеството „ТП СОФТ“ ООД, се е задължила да продължи заплащането на лизингови вноски за л.а. „Хонда“, като след изтичане срока на лизинговия договор да прехвърли собствеността върху автомобила в полза на Е. А.. В изпълнение на уговореното В. А. е придобила дружествените дялове, притежавани от бившия й съпруг, като „ТП СОФТ“ е пререгистрирано в ЕООД. След изплащане на дължимите лизингови вноски обаче описаният в споразумението от 03.08.2018 г. лек автомобил е бил прехвърлен в полза на Красимира Кощикова, а не на Е. А..

Въззивният съд е приел, че прехвърлянето на дружествените дялове не е факт, обосноваващ възникване на задължение за дружеството по смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Счел е за неправилен извода на първоинстанционния съд, че отговорността за неизпълнение на задължението за прехвърляне собствеността върху лизинговия автомобил е на юридическото лице, а не на ответницата като купувач на дружествените дялове. Въззивният съд е извел мотив, че подписаното между страните споразумение с дата 03.08.2018 г. обективира в себе си и договор по смисъла на чл. 23 ЗЗД, по силата на който ответницата – „обещател“ се е задължила към ищеца, че трето лице - „ТП СОФТ“ ЕООД, чийто представител и едноличен собственик е именно тя, ще изплати на лизингодателя продавач „УниКредит Лизинг“ ЕАД всички дължими суми по договора за лизинг, след което третото лице „ТП СОФТ“ ЕООД ще се съгласи правото му да придобие лизинговия автомобил „Хонда“ да бъде упражнено от ищеца, т.е. обещателят се е задължил да осигури поведението на третото лице. Съдът е посочил, че чл. 23 ЗЗД създава правна възможност да се обещае действието на трето лице, но от това обещание задължения за третото лице не възникват, а те са за обещателя, който е и правнообвързаният субект. Позовал се на практика по чл. 290 ГПК - решение № 118/2011 г. по т. д. № 474/2009 г. на II т. о., ВКС. В случай, че третото 4 лице не извърши уговореното от обещателя действие, или откаже да се задължи, обещателят дължи обезщетение на съконтрахента си на общо основание. Събраните по делото доказателства са мотивирали въззивната инстанция да приеме, че ответницата се е задължила по споразумението част от дължимата продажна цена на прехвърлените й от ищеца дружествени дялове, извън тяхната минимална стойност от 2 500 лв., да бъде платена чрез придобиване собствеността върху лизинговия автомобил. В. А. не е изпълнила задължението си, доколкото след изплащане на дължимите суми по договора за лизинг третото лице е дало съгласието си правото да придобие собствеността върху лизинговия автомобил да бъде упражнено от трето лице, а именно Красимира Кощикова. Решаващият състав е счел, че процесната клауза от договора е валидна и поради неизпълнение на обещания облигационен резултат в тежест на ответницата е възникнала гражданска отговорност да обезщети кредитора ищец за претърпените от него вреди.

Относно размера на иска съдът е приел, че с неизпълнение на задължението, поето по договора от 03.08.2018 г., ответницата е причинила имуществена вреда на ищеца, изразяваща се в пазарната стойност на лекия автомобил към деня на неизпълнението - 29.11.2019 г., когато автомобилът е бил придобит не от ищеца, а от трето за спора лице. Тъй като по делото не е било заявено доказателствено искане за установяване пазарната стойност на лекия автомобил към релевантната дата, в приложение на чл. 162 ГПК и при наличните по делото писмени доказателства съдът е счел иска за основателен в размер на 25 700 лв. /сбор от застрахователната стойност на автомобила - 19 100 лв., и платената в полза на „ТП СОФТ“ ЕООД продажна цена от 6 600 лв./. По отношение на претенциите за покупна стойност на стелки и автогуми за процесния автомобил, въззивният съд е счел, че същите са неоснователни, тъй като по делото не са били събрани доказателства, че същите са били закупени от ищеца и че ответницата се е разпоредила с тях.