Решение № 1982 от 02.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1982 гр. София, 02.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Нели Алексиева Въззивно гражданско дело № 20251100500269 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на „Компас карго еърлайнс“ ЕООД срещу отказа на частен съдебен изпълнител М.Б., рег. № 838 КЧСИ, по изп. д. № 20248380406304, да намали приетите както дължими на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение от 4162.50 лева на 250 лева.

Жалбоподателят намира обжалвания акт за неправилен и незаконосъобразен. Счита, че изпълнителното дело не се отличава с фактическа и правна сложност и на пълномощника на взискателя се дължат разноски за възнаграждение в размер на 250 лева, доколкото не е било необходимо извършването на допълнителни действия с цел удовлетворяване вземането на взискателя. Счита, че не му е дадена възможност да изпълни задължението в срока, предоставен в поканата за доброволно изпълнение, тъй като е наложен запор преди връчването на тази покана. Иска от съда да намали дължимото на взискателя адвокатско възнаграждение на 250 лева.

Взискателят по изпълнителното дело А.И.А. подава възражение срещу жалбата, в което излага доводи за неоснователност на същата.

Съдебният изпълнител по изп. д. № 20248380406304 е представил мотиви, съгласно разпоредбата на чл. 436, ал. 3 ГПК.

Жалбата е подадена в законоустановения срок /жалбоподателят е 1 уведомен за отказа на съдебния изпълнител да намали адвокатското възнаграждение на взискателя на 17.12.2024 г., а жалбата е от 18.12.2024 г./, от легитимирана страна /длъжник/, срещу подлежащ на обжалване акт /чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК/, поради което е допустима.

На 29.11.2024 г. по молба на взискателя А.И.А., подадена чрез адв.

Е.И., е образувано процесното изпълнително дело срещу „Компас карго еърлайнс“ ЕООД, въз основа на изпълнителен лист от 28.11.2024 г., издаден от СРС, с който длъжникът е осъден да заплати на взискателя олихвяеми, считано от 27.02.2024 г. главници в общ размер от 90948.83 лева.

С молбата за образуване на изпълнителното дело се иска от съдебния изпълнител да събере присъдените с изпълнителния лист суми, както и направените в изпълнителното производство разноски. Към молбата за образуване на изпълнителното дело е приложен договор за правна защита и съдействие от 29.11.2024 г., с който А. възлага на адв. И. оказването на правна защита и съдействие, изразяващи се в образуване на изпълнително дело и процесуално представителство и защита по него. Уговорено е възнаграждение от общо 4162.50 лева, съответно 200 лева за образуване на изпълнителното производство и 3962.50 лева за процесуалното представителство по делото, като в договора е вписано, че сумата от 4162.50 лева е платена в брой при подписване на договора.

С молба от 29.11.2024 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху банковите сметки на длъжника, като е посочил и номер на банкова сметка, по която първо да се наложи този запор. Ако вземането не може да бъде събрано с така заявения способ на изпълнение, на основание чл.

18, ал. 1 от ЗЧСИ, на съдебния изпълнител е възложено да определи начина на изпълнение.

С последваща молба от същата дата /29.11.2024 г./ е посочена и още една банкова сметка на длъжника, върху която се иска налагането на запор.

С постановление от 02.12.2014 г. съдебният изпълнител приема дължими разноски по изпълнителното дело в общ размер от 4234.50 лева, от които 4162.50 лева за адвокатско възнаграждение на взискателя.

На 03.12.2024 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение на длъжника, в която са посочени олихвяемите главници по изпълнителния лист, начислената върху тях към момента лихва в общ размер от 9628.17 лева, както и дължимото на взискателя в изпълнителното производство адвокатско 2 възнаграждение в размер на 4162.50 лева.

Заедно с изпращането на поканата за доброволно изпълнение е изпратено и запорно съобщение до „Обединена българска банка“ АД, като на 05.12.2024 г. третото задължено лице е уведомило съдебния изпълнител, че дължимата сума по запора е преведена изцяло на 02.12.2024 г.

Видно от отбелязването върху изпълнителния лист, на взискателя е преведена сума в размер на 100875 лева на 06.01.2025 г.

На 05.12.2024 г. длъжникът подава възражение, с което се възразява срещу разноските за адвокатско възнаграждение от 4162.50 лева, като се иска намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение на взискателя на 250 лева.

С обжалвания акт от 17.12.2024 г. съдебният изпълнител отказва да намали размера на определеното като дължимо адвокатско възнаграждение на взискателя.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Разпоредбата на чл. 435 ГПК въвежда изчерпателно изброяване на подлежащите на обжалване действия в изпълнителното производство, като посочва и субектите, процесуално легитимирани да подадат жалба. Съгласно чл. 435, ал. 2 ГПК длъжникът може да обжалва постановлението за разноските. Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство - задължението на длъжника за разноски е изрично уредено чл.79 ГПК. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника.

В чл. 79, ал. 1 ГПК е посочено, че разноските по изпълнението, каквито са и тези за заплащане на таксите по изпълнението, които съгласно чл.

78 ЗЧСИ се събират за извършване на изпълнителни действия и на други действия в производството по принудително изпълнение в размери, определени от ТТРЗЧСИ, са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в тази разпоредба случаи. От цитираната разпоредбата следва, че отговорността на длъжника за разноски, направени в хода на изпълнителното производство отпада само в два случая - при прекратяване на изпълнителното дело, като тук изрично е изключена хипотезата на прекратяване поради 3 плащане, извършено след започване на изпълнителното производство, както и когато разноските са за изпълнителни действия, които са изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са извършени или са признати за незаконосъобразно извършени, както и за изпълнителни способи, които не са приложени.

Жалбоподателят е страна по делото, по което е постановено съдебното решение, въз основа на което са присъдени сумите с издадения изпълнителен лист и безспорно е бил запознат с този акт и е имал възможност да изпълни доброволно задължението към взискателя, преди образуване на изпълнителното дело. Няма законова разпоредба, която да постановява, че изпълнението на задължението в срока по поканата за доброволно изпълнение, но след образуване на изпълнителното дело, води до отпадане на отговорността за разноски, респ. до минимален размер на същата /в случая се установи, че сумата е постъпила по изпълнителното дело в срока за доброволно изпълнение, от банковата сметка на длъжника, по която е наложен запор/.

В случая длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, поради което няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие. В договора за правна помощ, който взискателят е представил с молбата за образуване на изпълнителното дело, адвокатското възнаграждение е уговорено, както за образуване на изпълнителното дело, така и за процесуално представителство по него, като при образуването му страната не би могла да знае какви и колко точно ще са по обем изпълнителните действия, поради което не е налице основание за освобождаване на длъжника от заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по делото.

След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело С–438/22, Съдът не е обвързан императивно с посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно посоченото решение на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между 4 частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Прието е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, при определяне на отговорността за разноски в изпълнителното производство Съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид изложеното и при съобразяване на правната и фактическа сложност на процесното изпълнително дело /сумите, за принудително събиране на които е образувано изпълнителното дело, са събрани за по-малко от седмица след образуване на изпълнителното дело и са преведени на взискателя около месец след образуване на изпълнителното дело/, както и извършените от упълномощения представител на взискателя 5 процесуални действия, настоящият състав намира, че направеното от длъжника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно и заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. С оглед размера на присъдените с изпълнителния лист суми, краткият срок, в който са събрани същите след образуване на изпълнителното дело и реално извършените от адвоката на взискателя по делото действия, настоящият състав приема, че изпълнителното производство не се отличава с фактическа и правна сложност и възнаграждението, заплатено от взискателя на упълномощения да го представлява в изпълнителното производство адвокат е прекомерно, поради което в тежест на длъжника следва да се възложат разноски за това възнаграждение в по-нисък размер, а именно в размер на 1800 лв., който размер се явява съответен на характера и обема на защитата на взискателя.

Ето защо разпореждането, с което ЧСИ е отказал да намали тези разноски до сумата от 1800 лв., следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено, че тези разноски възлизат в определения от съда размер.

Така мотивиран, Съдът