Решение № 6136 от 04.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6136 гр. София, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Цветина Цолова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20231100502466 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 14526 от 13.12.2022 г., постановено по гр.д. № 48576/2022 г. на СРС, 85 състав, Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. ****, е осъдена да заплати на С. Д. Т., ЕГН **********, на основание чл.

2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД сумата от 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от повдигането срещу ищеца на обвинение по ДП № 1226/2020 г. по описа на 01 РУ – СДВР, пр. пр. № 26078/2020 г. по описа на СРП, за което впоследствие е оправдан с Решение от 30.03.2022 г., постановено по НАХД № 5918/2021 г. по описа на СРС, НО, 107 състав, ведно със законната лихва от 15.04.2022 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв.

Срещу решението в частта, в която предявеният иск е уважен, е постъпила възивна жалба от Прокуратура на Република България, в която са изложени доводи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, което е довело до необосновано висок размер на присъденото обезщетение. Поддържа се, че обезщетението е определено в нарушение на чл.52 ЗЗД и значително надвишава понесените от ищеца вреди. Въззивникът твърди, че ищецът не е понесъл притеснения и неудобства извън обичайните за такива случаи, а липсвало и причинно – следствена връзка между обвинението и останалите твърдени конкретни увреждания. Сочи, че по делото липсвали доказателства за наличие на увреждания с трайни последици 1 з психичното и физическото състояние на ищеца по причина на обвинението.

Отделно се твърди, че нямало доказателства за уронване авторитета и доброто име на ищеца в обществото, а престъплението, за което е бил привлечен като обвиняем, не било „тежко“ по смисъла на чл.93,ал.1, т.7 НК.

Поддържа се, че спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“, която обаче била отменена от СРС и на практика не била изобщо внесена от ищеца, а отделно следвало да се отчете обстоятелството, че ищецът бил осъждан за предишно престъпление от общ характер, макар и реабилитиран. Въззивникът поддържа, че досъдебната фаза приключила не с обвинителен акт, а с предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл.78а НК, поради което в съответния съд било образувано административно – наказателно дело, а не наказателно дело от общ характер. Сочи, че в хода на делото не са се събрали доказателства за понесени неимуществени вреди от засягане на личните отношения на ищеца със семейството му, като не било доказано и ищецът да е депресиран и притеснен. Ето защо въззивникът поддържа, че определеният размер от 3000 лв. на неимуществени вреди е необоснован, поради което се моли решението в обжалваната част да бъде отменено и определеното обезщетение да бъде значително намалено.

Въззиваемият С. Д. Т. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.

Поддържа, че в случая имало влязло в сила решение, с което е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение, а претърпените неимуществени вреди се доказвали безспорно от разпита на свид. М.. Твърди се, че по време на процесното дело възникнали депресивните състояния на ищеца, за което свидетелят имал преки впечатления.

Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски пред въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Между страните не се спори, че на 20.07.2020 г. при условията на чл.

2

212, ал. 2 НПК е започнато ДП № 1226/2020 г. по описа на 01 РУП-СДВР, пр. пр. № 26078/2020 г. по описа на СРП, срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, но още същия ден ищецът е задържан по реда на ЗМВР и по отношение на него е извършено процесуалноследственото действие освидетелстване. На 21.07.2020 г. му е предявено постановление от 20.07.2020 г. за привличане в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, а на 02.04.2021 г. му е предявено прецизирано такова, като непосредствено след всяко предявяване е извършван разпит на Т. в качеството на обвиняем. С постановление от 16.04.2021 г. по пр. пр. № 26078/2020 г. по описа на СРП досъдебното производство е внесено в съда с предложение за освобождаване на обвиняемия С. Д. Т. от наказателна отговорност и налагане на административно наказание на основание чл. 78а, ал. 1 НК за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Въз основа на него е образувано НАХД № 5918/2021 г. по описа на СРС, НО, 107 състав, приключило с влязло в законна сила на 15.04.2022 г. решение от 30.03.2022 г., с което С. Д. Т. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.

Оправдаването на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.

Единственият спорен момент, във вр. с който са и всички заявени с въззивната жалба доводи, касае размера на дължимото обезщетение. При незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални 3 страдания. В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о.

С цялостното си поведение обвиняемият не е станал причина за неоснователно забавяне на производството срещу него, което е приключило спрямо него за период от малко повече от 1 година и 9 месеца. В случая при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът от привличане на ищеца като обвиняем /21.07.2020 г./ до постановяване на оправдателното решение /30.03.2022 г./, наложената мярка за неотклонение „гаранция в пари” /отменена с определение № 184396/25.08.2020 г. по НЧД № И-11209/2020 г. по описа на СРС, НО, 102 състав/, така и характерът на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение по глава седма НК – престъпление против реда и общественото спокойствие - чл.325,ал.1 НК, за които се предвижда наказание лишаване от свобода до 2 години и обществено порицание, т.е. не се касае за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Действително, по време на процесното досъдебно производство ищецът е живял в неизвестност дали ще бъде признат за виновен за извършване на повдигнатото му обвинение за престъпление, което не е извършил, от което несъмнено е настъпило неблагоприятно отражение върху психиката му. От друга страна, наложената мярка за процесуална принуда спрямо ищеца и извършваните с него процесуални действия, не са от такова естество, че да променят съществено обичайния му начин на живот.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че в конкретния случай проведеното незаконно наказателно преследване е причинило сериозен психически стрес на С. Т., като същият е станал много подтиснат и се притеснявал. Свидетелят М. в показанията си сочи, че ищецът изпадал в депресия, когато станело въпрос за съд, приемал успокоителни хапчета, а бил и често неработоспособен докато работили заедно в Министерство на културата. Свидетелят сочи още, че имало медийни инсинуации във вр. с делото и ищецът се притеснявал от тях.

Съдът кредитира изцяло показанията на свидетеля като логични, последователни и достоверни, които установяват безспорно преживения психически страдания от ищеца във вр. с воденото срещу него наказателно производство, което повлияло в значителна степен на личния и професионалния му живот.

Следва да се отбележи, че доколкото ищецът има чисто съдебно минало (видно от свидетелството за съдимост по наказателното дело, същият е бил реабилитиран), то повдигането и поддържането на обвинение срещу него за умишлено престъпление само по себе си сочи на настъпило неблагоприятно отражение върху психиката му като неосъждан човек. Същевременно, следва да се съобрази обстоятелството, че спрямо ищеца веднъж вече е проведено наказателно производство за шофиране в нетрезво състояние, завършило с освобождаване на ищеца от наказателна отговорност и налагане на 4 административно наказание по реда на чл. 78а НК (с одобрено споразумение по н.а.х.д. № 1612/2010 г. на РС- Варна, влязло в сила на 30.03.2010 г.). В този смисъл, наличието на известен опит на ищеца по повдигани срещу него обвинения и проведени съдебни производства е повишило в някаква степен резистентността му към подобни стресови фактори, поради което интензивността на негативните емоционални преживявания при него не е толкова голяма, колкото би била при друго лице без този опит.

С оглед на гореизложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал и при комплексното зачитане на всички анализирани по-горе обстоятелства, обуславящи значителен психически стрес и тревожност, причинени на ищеца от воденото срещу него наказателно производство, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е 3000 лв.

С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изхода на спора, право на разноски има въззиваемият. В полза на процесусалния представител на въззиваемия П. А. В. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер от 600 лв. на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 14526 от 13.12.2022 г., постановено по гр.д. № 48576/2022 г. на СРС, 85 състав, в частта, в която Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. ****, е осъдена да заплати на С.