Определение № 4044 от 19.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4044 гр. София, 19.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Теодосиев

Членове:

Петя Г.а

Светослав Василев като разгледа докладваното от Петя Г.а Въззивно частно гражданско дело № 20251100510725 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279, във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от адвокат Д. Х. П. против Определение №32587/03.08.2025 г., постановено по гр. д. №42543/2023 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, с което е отхвърлена молба от 07.06.2025 г. за допълване и изменение на съдебното решение по делото, в частта за разноските за адвокатско възнаграждение направени в заповедното производство, с искане съдът да го отмени и да присъди адвокатско възнаграждение, както в исковото, така и в заповедното производство съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв за оказаната правна помощ и съдействие, а именно:

400 лв. за оказана безплатна правна помощ на И.Н.Г. по ч.гр.д. 10061/2023 г. по описа на 127 с-в, СРС.

400 лв. за оказана безплатна правна помощ на Д.С.Г. по ч.гр.д. 10061/2023 г., по описа на 127 с-в, СРС.

400 лв. за оказана безплатна правна помощ на И.Н.Г. по гр.д. 42543/2023 г.. по описа на 127 с-8. СРС.

400 лв. за оказана безплатна правна помощ на Д.С.Г. по гр.д. 42543/2023 г. по описа на 127 с-в. СРС.

Излагат се доводи, че определението на районния съд, с което не е присъдил разноските за адвокатско възнаграждение на адв.П. за предоставената безплатна правна помощ при подаване на възражение по чл.414, ал.1 ГПК е незаконосъобразно. Заповедното производство е подчинено на общо основание на правилата за разноски в гражданския процес, уредено е в чл. 81 във вр. с чл. 78 ГПК. Производството се образува по искане на кредитора с крайна цел признаване на неговото вземане, като средство за защита на длъжника е подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение. Длъжниците по заповедното производство Д.Г. и И.Г. са сключили договори за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗАдв., които са представени при подаване на възраженията срещу заповедта за изпълнение и своевременно е направено искане за присъждането им, поради което съдът неправилно е приел недължимост на адвокатското възнаграждение за оказаната им правна помощ.

1

Поддържа, че въпреки че е осъществена процесуална защита на две отделни лица, неправилно съдът е присъдил само един общ адвокатски хонорар в размер на 400 лв., под предлог че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /загл. изм. НВАР/ не следва да бъде съобразявана от националните съдилища. Счита, че и в случая на субективно съединяване на исковете следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредбата и да се присъди отделен хонорар на всяко едно лице.

Възраженията в жалбата са, че районният съд не е посочил методологията, която е използвал за определянето на това ОБЩО адвокатско възнаграждение, като е използвал едни правно нерелевантни факти от действителността, тъй като целенасочено е неглижирал и не е приложил единствения нормативен акт, отнасящ се за подобни случай - Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Предявяването на исковете в едно производство не променяло факта, че се предявяват самостоятелни претенции във връзка със самостоятелни материални правоотношения между всеки един от длъжниците и „Топлофикация София“ ЕАД.

В срока за отговор ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като разгледа частната жалба и книжата по делото, прие че:

Частната жалба е допустима, като подадена в срок и от легитимирана страна с интерес от обжалване против подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество същата е неоснователна.

В хода на заповедното производство, образувано по заявление на „Топлофикация София“ЕАД против длъжниците Д.Г. и И.Г., при условията на солидарна отговорност по чл.32 от Семейния кодекс, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 971, 53 лв. неплатена цена за доставена топлинна енергия за имот в гр.София, аб.номер 71458, законна лихва върху нея, 140, 20 лв. мораторна лихва, 64, 56 лв. неплатена цена за услугата за дялово разпределиние, законна лъхва върху нея и 12, 03 лв. мораторна лихва върху нея, както и сторените разноски за държавна такса 25 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Длъжниците в законовия срок са подали възражения с вх.№№153086 и 153087/01.06.2023 г., чрез адв.Ю. срещу заповедта, към които са представени пълномощни и договори за правна защита и съдействие с всеки от длъжниците, с които е уговорено възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.

След дадените от съда указания е подадена искова молба от „Топлофикация София“ЕАД, образувано е исково производство и е постановено съдебно решение №9903/26.05.2024 г. с което предявените положителни установителни искове по чл.422 ГПК са отхвърлени изцяло. „Топлофикация София“ЕАД е осъдена да заплати на ответниците адвокатско възнаграждение в общ размер от 400 лв. с мотиви, че при прилагане на разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗАдв и съобразяване с решение по дело С-438/22 на СЕС съдът не е обвързан от нормативно установените в Наредба №1/2024 г. размери на адвокатски възнаграждения, а определя същите съобразно действителната фактическа и правна сложност, каквито воденото производство не разкрива.

2

С молба по чл.248 ГПК адв.П. е поискал изменение и допълнение на решението в частта за разноските и присъждане на разноски за адвокатски възнаграждения в размер на по 400 лв. както в исковото производството, така и в заповедното производство, за всеки един от ответниците /в общ размер 1 600 лв./, съобразно представените доказателства: пълномощно и договор за правна защита и съдействие сключен на 06.12.2023 г. с Д.С.Г. и пълномощно и договор за правна защита и съдействие сключен на 06.12.2023 г. с И.Н.Г., както и направено искане за присъждане на разноските в исковото и в заповедното производство. В срока за отговор ответникът по молбата по чл.248 ГПК е изразил становище за нейната неоснователност.

С обжалваното определение районният съд е отхвърлил молбата с мотиви, че липсва основание за присъждане на разноски за възнаграждение на адвокат за мотивиране на възражението по чл.414 ГПК, тъй като то е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си и същото няма самостоятелни правни последици, поради което изходът от спора за материално право на кредитора не предпоставя материалната му незаконосъобразност. Липсва функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материално право, поради което и на длъжника не се следват разноски в заповедното производство. В този см. се е позовал и на Определение № 45/23.01.2019 г. по ч.т.д.№3074/2018 г. на ВКС, ТО I отд. Размерът на присъдените разноски за възнаграждение за безплатна правна помощ е мотивирал с това, че в случая не е налице нито фактическа, нито правна сложност на делото и затова съобразявайки и съдебната практика на СЕС е определил адвокатско възнаграждение в размер на по 200 лв. за всеки от ищците.

Софийският градски съд, за да се произнесе взе предвид от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

Определението подлежи на изменение от съда, който го е постановил, съобразно чл.248 от ГПК, а неговия акт подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване самото определение. Този е процесуалния ред за инстанционен контрол по отношение на разноските за всяко съдебно производство.

Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение №6/2017 г. на ВКС, ОСГТК горестоящият съд, осъществяващ контрол на подлежащи на обжалване с частна жалба актове, дължи служебна проверка на всички правнорелевантни факти, сам преценява представените доказателства и проверява фактите и възоснова на това разрешава въпросите, включени в предмета на производството, независимо от изложените оплаквания в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК, с всеки акт, с който приключва делото съдът се произнася и по исканията на страните за разноски, в хипотезата на чл.78, ал.1 ГПК, които осъдената страна следва да заплати. В случая съдът съобрази, че съгласно разясненията на т.12 Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК с 3 решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът присъжда разноски на страните, когато по делото е установено, че такива са били направени. Ако страната, която има право да получи направените по делото разноски не е направила такива за възнаграждение за представлявалият я адвокат, такива разноски могат да бъдат присъдени само в изрично предвидените в чл.38 ЗАдв хипотези. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение и съдът определя възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения в Наредбата №1/2004 г. и осъжда другата страна да го заплати.

Компетентността да определи размера на дължимото от осъдената страна адвокатско възнаграждение е на съда. При извършване на тази правораздавателна дейност съдът е длъжен да съобрази както националната правна уредба, така и правото на Европейския съюз и тълкуването му от СЕС. Съгласно съдебната практика на СЕС, националният съд следва да тълкува националните си разпоредби по начин, че да могат да се приложат в съответствие общностното право, или дори при необходимост – да не приложат противоречаща им разпоредба от националното право. В този смисъл са Решение на Съда по дело С-109/09 т.53, т.55, дело С-555/07, дело С-98/09, т.2.

С постановеното Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т.1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Ето защо, определянето на минимален или максимален размер на възнаграждения на процесуални представители с подзаконови нормативни актове, не ограничават съда в правомощията му той да определи точния им размер в хипотезите, когато такова не се заплаща предварително от клиента. Определянето на размера на възнаграждението на процесуалните представители в процеса следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете групи пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да изходи и от обема на извършените процесуални действия.

В случая, действително са представени доказателства за уговорено адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на длъжниците при подаване на възраженията по чл.414 ГПК и с отговора на исковата молба, но с оглед на развилото се исково производство, което е функционално свързано със заповедното производство за установяване на вземанията на „Топлофикация София“ЕАД, при постановяване на съдебното решение, правилно районният съд е определил размера на възнаграждението за оказана правна помощ общо за извършените правни действия. Заповедното производство не е приключило с окончателен съдебен акт, а е продължило в исково производство, в което е 4 разрешен и въпроса за разноските на страните.