Решение № 745 от 12.06.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 745 гр. Пазарджик, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Н. Попова при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело № 20245220100054 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правната квалификация по чл. 26 ЗЗД, във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК, по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

В исковата си молба ищецът Г. А. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ул. „**к, чрез адв. С. В. М. от АК - гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. Пазарджик, ул. „** твърди против ответника „** **“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. ** представлявано от Н. П. П., че на ** г. ищецът е сключил договор за паричен заем (ДПЗ) с № ** със „** **“ ООД, с ЕИК: ** с размер на отпуснатия заем: 900 лв., с размер на погасителната вноска: 3 х 30.04 лв. и 8 х 130.04 лв., брой вноски: 11, ГПР: 48.22 %, фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %, обща сума за плащане: 1130.44 лв. Твърди се, че съгласно т. 6.1 от договора за паричен заем, „Заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените)“. Твърди се , че въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпеченията, още със сключването на договора е била начислена неустойка за непредоставяне на някое от обезпеченията и същата е била включена в погасителния план. Твърди се, че уговорената в т. 6.2 в договора за паричен заем неустойка е била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга. Счита се от ищеца, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение - три дни от сключване на договора е нелогично и икономически необосновано, както и, че уговарянето на такъв срок, завишените изисквания уредени в чл. 33, ал. 1 на Общите условия, на които трябвало да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, показвали, че единствената цел на неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за ответното дружество е било предварително ясно, че ищецът трудно би могъл да осигури което и да е било от исканите обезпечения и е било почти сигурно, че ще дължи неустойка. Действителната цел на тази 1 неустойка е била да породи допълнително парично задължение за ищеца, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това правело неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Освен това се поддържа, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването й заобикаляло изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я правело недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се още, че неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор, както и че освен това, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се твърди, че неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, както и че нищожността на неустоечната клауза водела до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради непосочване на всички компоненти на ГПР в договора.

Твърди се още, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита, и че заплащането на неустойката представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличавала цената му. Твърди се, че тя нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависела от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо водела до възникване на допълнителни разходи за ищеца, които са били известни на ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК и, че в случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава. Твърди се, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава ищеца при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ищецът сочи, че размерът на главницата е 900,00 лв., а на неустойката - 1091,56 лв. или 121.28 % от заема, като била налице значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. Твърди се, че по този начин неравноправно се третира икономически по-слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката, което противоречало на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнявало принципа на справедливост и равнопоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Така ищецът поддържа, че неустоечната клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договор за потребителски кредит за недействителен, тъй като не е бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин , а това било условие за действителността на самия договор за потребителски кредит. От друга страна неспазването му имало за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички 2 разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи още, че в ДПК, който бил сключил ищецът е бил посочен размер на ГПР от 48.22 %, но този размер не отговарял на действителните разходи, които той щял да направи във връзка с кредита, тъй като не била включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение, което според ищеца противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Ищецът твърди, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, като тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, поради което и счита, че договорът не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК бил недействителен. Освен изложеното се поддържа , че договорът противоречал на добрите нрави предвид размера на уговорения лихвен процент, тъй като съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, когато надвишавала три пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити - два пъти. Твърди се, че към момента на сключване на договора за потребителски кредит - ** г., размерът на законната лихва по просрочените парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е била 11.30 %, като сочи, че дори да се приемело, че кредитът не е бил обезпечен, тъй като предвиденото в договора обезпечение не е било предоставено от ищеца, то максималният размер, до който можело да бъде уговаряна възнаградителна лихва била 33,90 %, а в случая ГЛП е бил 40,05 % и надхвърлял допустимия съгласно морала размер, противоречал на добрите нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации. Твърди се още, че възнаградителната лихва била съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит предоставен от кредитна институция, предоставяща заеми по занятие, което според ищеца изключвало възможността, да бъде сключен без уговорката за заплащане на възнаградителна лихва, както и че липсвали и повелителни правила на закона, които да заместели нищожната клауза на договора, поради което договорът за потребителски кредит бил нищожен съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното в исковата молба, ищецът счита, че целият договор за потребителски кредит бил нищожен, поради противоречие на закона.

Твърди, че в последствие договорът за паричен заем с № ** сключен на ** г. между Г. А. К., с ЕГН ********** и „** **“ ООД, с ЕИК: ** е бил рефинансиран със сключването на договор за паричен заем № 901927, сключен на 27.07.2023 г., като съгласно т. 6.1 от него с подписването му страните се съгласявали да се рефинансира процесният договор за паричен заем сключен на ** г. с № **, като с отпуснатия нов паричен заем в размер на 1900 лв. ищецът се бил съгласил да погаси изцяло задълженията си по процесния договор, в това число дължимите главници, лихви и неустойки, които възлизали на 669.67 лв. Ищецът твърди, че преди подписването на новия договор за паричен заем, същият бил изплатил на ответното дружество по договор за паричен заем с № ** сумата в размер на 1552,33 лв. и че с подписването на новия договор и уговарянето на рефинансирането на процесния договор в т. 6.3 в договор за паричен заем № 901927, сключен на 27.07.2023 г., ответното дружество 3 признавало погасяването на всички задължения от страна на ищеца по договор за паричен заем с № ** сключен на ** г. Сочи, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е бил обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита по процесния договор за паричен заем е била в размер на 900,00 лева и всичко заплатено над посочената сума се явявало платено от ищеца на ответното дружество при начална липса на основание, поради което в условията на евентуалност на иска за прогласяване на договора за потребителски кредит за нищожен ако се установяло, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е бил недействителен, ответното дружество следвало да върне 1308.72 лв. на ищеца, които той бил платил в повече. В съдебно заседание уточнява , че сумата от 1308,72 лв. включвала пратената , но недължима неустойка в размер на 1091,56 лв. , а останалата част от тази сума – била недължимо платена договорна лихва. В съдебно основание , при условията на чл. 214 ГПК ищецът е намалил размера на този иск до сумата в размер на 1222,00 лв. / при същата конфигурация на основанията на двете суми/.