Решение № 362 от 03.05.2023, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 362 гр. Сливен, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, II СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петя Хр. Манова при участието на секретаря Василка Д. Къчева като разгледа докладваното от Петя Хр. Манова Гражданско дело № 20222230103740 по описа за 2022 година

Предмет на производството са предявени два иска с пр. осн. чл. 26, ал.1 от ЗЗД във вр. чл. 143 от ЗЗП , вр. чл. 21 от ЗПК, осъдителни искове с пр. осн. чл. 23 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 09.01.2021 г. между ищцата и ответното дружество „Кредисимо“ ЕАД бил сключен Договор за потребителски кредит № 2334009, по силата на който са усвоени 2000 лв. за срок от 12 месеца. В приложение към договора били записани размерите на лихвения процент по кредита, а именно 40 % и Годишният процент на разходите (ГПР) в размер на 48.21%. В чл. 4, ал. 1 от Договор за потребителски кредит било предвидено приоритетно разглеждане на заявлението и одобряване на кредита, в случай че кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще представи обезпечение на кредита.

Посочено е това да стане в срок от 24 часа след предоставяне на обезпечението. В чл. 4, ал. 1 били определени и вида на обезпеченията, които кредитоискателят следва да представи, а в ал. 2 на чл. 4 била предвидена санкция за потребителя при непредоставяне на обезпечение.

В чл. 4, ал. 3 било предвидено, че когато кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение, срокът за одобряване бил 14 дни, а ако заявлението не бъде одобрено до посочения срок, договорът не пораждал действие между страните. Във връзка с чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит и на датата на неговото сключване, на кредитополучателя се предоставял Договор за предоставяне на номер, както номерът на договора за заем, като по така посочения договор за поръчителство от кредитополучателя се изисквало заплащане на възнаграждение за поръчител в размер на 1783.56 лв. Съгласно раздел IV „Възнаграждение“ от договора за предоставяне на поръчителство било предвидено „Кредисимо“ АД да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на 1

Потребителя за плащане на възнаграждението по този договор и всички вземания на поръчителя по този договор, както и че в случай, че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към „Кредисимо“ АД и на задължението на потребителя към поръчителя по този договор, с внесената сума се погасявали с приоритет задълженията към поръчителя. Клаузата на чл. 4 ал. 2 от договора за кредит гарантирала, че същият няма да породи действия, ако не бъде осигурено поръчителство от „Ай Тръст“ ЕООД, което от своя страна било сигурен признак, че потребителят ще заплати възнаграждение за това поръчителство.

Сочи се, че видно от приложената към исковата молба разписка № 0500012545158008 издадена от „Изипей“ АД за заплащането на суми към „Кредисимо“ ЕАД, на 19.02 2021 г., ищцата е заплатила на „Кредисимо“ ЕАД сума в размер на 2201.49 лв. за ползването на кредита за 41 дни, а именно от 09.01.2021 г. до 19.02.2021 г. и със заплащането на сумата, задълженията към кредитора и тези към поръчителя били предсрочно погасени.

Сочи се, че Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важели изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречал на законоустановените императивни правила, като се излагат аргументи в тази насока.

Сочи се, че процесният договор за кредит бил сключен в нарушение на правилата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият бил с размер на шрифта по-малък от 12. Наред с изложеното се счита, че същият бил сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсвали волеизявленията на страните, както и не отговарял на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не бил сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсвали както саморъчни, така и електронни подписи. Соченото обстоятелство водело до нищожността на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК.

Процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ЗПК. В договора, кредиторът се бил задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договора размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.

2

Твърди се в настоящия случай, че дължимото по Договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение за гарант не било включено при изчисляването на годишния процент на разходите. Предвид обстоятелствата, че договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство били сключени в един и същи ден, както и че двете търговски дружества били свързани лица, можело да се направи обоснован извод, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. В тази връзка се счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че същото е било включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 300%. Ето защо се счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора и с тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.

Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен и на друго основание, а именно, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приемала, че при формиране на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. В настоящия случай в договора била предвидена лихва в размер на 40 % годишно, който размер надхвърлял повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала нищожна.

Наред с това се посочва, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставлявали обезпечение само по себе си по смисъла на закона, поради това нямало как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция не съставлявало обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не била посочена в глава VII от ЗЗД. Това потвърждавало още веднъж, че всъщност уговореното възнаграждение за гарант е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите.

В процесния случай се явявала неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите били незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се излагат аргументи и практика в тази насока.

Предвид изложените съображения, се счита, че посочените клаузи на договора са 3 нищожни, което от своя страна водело до цялостната нищожност на самия договор на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и че процесният договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл.

11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 20 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Твърди се, че Договорът за предоставяне на поръчителство, сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като не били спазени изискванията на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, както и на основание чл.

68е, чл. 143, ал. 1 и чл. 147 от ЗЗП. Договорът противоречал на добрите нрави съгласно чл.

26, ал. 1 от ЗЗД. Сключването на договор за предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение със свързано с кредитодателя лице бил способ за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорката за заплащане на такава допълнителна услуга поставяла в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитавала правата му като по-слаба страна в правоотношението и водело до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното правоотношение. Посоченият договор за предоставяне на поръчителство бил сключен с цел изпълнение условието на „Кредисимо“ АД за приоритетно разглеждане на заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. При обезпечаването на кредита с поръчителство обаче длъжникът бил ограничен от изискването на чл. 4 на Договора за потребителски кредит в правото си да избира кой да бъде поръчител по кредита му и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора юридическо лице, което водело до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата на кредитополучателя били нарушени, тъй като бил ограничен във възможността си да избере поръчител, чрез който да обезпечи задължението си, без да се налага да заплаща допълнително за тази услуга.

Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен и на основание чл. 26, ал.

2, предл. 1 и 4 от ЗДД поради липса на предмет и основание /кауза/. Предвид обстоятелството, че договорът за предоставяне на поръчителство бил каузален и акцесорен договор, с основание гарантиране на изпълнението на длъжника към кредитора, същият бил нищожен поради липсата на основание /кауза/ по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД предвид акцесорния му характер спрямо главния договор - договорът за кредит. Твърди се, че предвид нищожността на главния договор - Договорът за кредит и акцесорния характер на Договора за предоставяне на поръчителство, то последният се явява нищожен и поради липса на предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД.

Предвид изложеното, се моли съда да постанови решение, с което:

Да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № 2334009 от 09.01.2021 г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите;

Да бъде прогласена нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство от 09.01.2021 г., сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и 4

Закона за защита на потребителите, както и като заобикалящ изискванията на чл. 11 и чл.

19, ал. 4 от ЗПК и нарушаващ добрите нрави;