Решение № 369 от 16.10.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 369 гр. К., 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100678 по описа за 2026 година

Производството е по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, предявен от П. Ц. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. К., ул. ***, чрез адв. Д. М., против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. ***, представлявано от Н. П., със съдебен адрес: гр. С., ул. ***

Ищцата твърди, че на 19.08.2024 г. сключила с „Кредирект“ ЕООД Договор за потребителски кредит № ***. Съгласно чл.3 от договора кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 1800.00 лева, а кредитополучателят /ищцата/ се задължила да върне сумата от 2711.92 лева, съгласно условията на договора. Уговорени били ГПР – 63.00 %, ГЛП – 50.00 % и срок за погасяване – 18 погасителни вноски, като съгласно чл. 18, ал. 1 от договора кредитополучателят дължал неустойка в размер на 3413,08 лв.

Ищцата твърди, че по Договор за потребителски кредит № 972685 от 30.11.2023 г. били заплатени общо 1250 лв., от които 250 лв. лихва и 1000 лв. неустойка, при договорена главница 1800 лв.

Твърди, че Договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024 г.

1 бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не съдържал необходимите реквизити относно начина на прилагане на договорния лихвен процент, липсвали данни дали същият бил фиксиран или променлив, както и информация за общия размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата. Договорът не съдържал изискуемата по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК методика за формиране на ГПР и не ставало ясно кои разходи били включени при неговото изчисляване.

На следващо място, неустойката в размер на 3413,08 лв. не била включена при формирането на ГПР и ГЛП, поради което действителният размер на разходите по кредита бил прикрит, нарушавала се разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а посоченият в договора ГПР не съответствал на реално прилагания, което представлявало и заблуждаваща търговска практика.

Ищцата поддържа, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 3413,08 лв., била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, както и поради нарушение на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Неустойката надхвърляла 200 % от отпуснатата главница от 1800 лв., била необосновано висока, имала характер на скрито възнаграждение по кредита, водела до неоснователно обогатяване на кредитора, заобикаляла ограниченията на чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 1 ЗПК и представлявала неравноправна клауза по чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да й заплати сумата 639.12 евро, недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024 г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. В условията на евентуалност моли съда да осъди „Кредирект“ ЕООД да й заплати сумата от 511.29 евро, недължимо платена неустойка по Договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024 г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и разноските по делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба. Оспорва я като неоснователна и предявена при злоупотреба с процесуални права. Поддържа, че ищцата е образувала две самостоятелни 2 производства по идентични искове относно една и съща договорна клауза за неустойка, съдържаща се в различни договори за кредит, единствено с цел да генерира по-високи разноски.

По съществото на спора заявява, че Договор за потребителски кредит № *** бил валиден и отговарял на всички изисквания на ЗПК и ЗПФУР, като преди сключването му на кредитополучателя били предоставени всички необходими преддоговорни документи и информация. ГПР бил правилно изчислен, не надвишавал законовия максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, а уговорената неустойка не представлявала разход по кредита, поради което не следвало да бъде включвана в ГПР.

Оспорва твърденията за нищожност на договора и на клаузата за неустойка, като поддържа, че същата била действителна, уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не противоречала на добрите нрави, не заобикаляла закона и не представлявала неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП. Договорните клаузи били индивидуално договорени, ясни и разбираеми, а потребителят бил напълно информиран за всички параметри на кредита и последиците от сключване на договора.

Ответникът посочва, че ищцата многократно била сключвала договори със същите условия, включително със същата неустоечна клауза, което опровергавало твърденията й за липса на информираност, неравноправност и противоречие с добрите нрави.

Твърди, че плащанията били извършени на валидно правно основание, а при условията на евентуалност възразява, че претендираният размер бил завишен, тъй като ищецът не бил заплатил претендираните суми над главницата. Представя справка за движението по процесния договор, от която се виждало, че ищцата платила сумата от общо 644.01 лева/329.28 евро над главницата, от които 478.47 лева, платени за неустойка по договора, равняващи се на 244.64 евро.

С оглед изложеното искът следвало да бъде отхвърлен изцяло, респективно за размера над действително платените суми. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата.

С протоколно определение от 21.09.2026 г. съдът е допуснал на 3 основание чл. 214 ГПК изменение на предявения от ищцата иск, като същият е намален до признатите от ответното дружество размери на плащанията над главницата – общо 329.28 евро, недължимо платена сума по недействителен Договор за потребителски кредит № *** от 19.08.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД в тежест на ищцата е да установи извършеното плащане на процесните суми в полза на ответника, както и твърденията си относно недействителността на договора за потребителски кредит и на клаузата за неустойка. В тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание, въз основа на което е получил процесните суми.

Сключеният между страните договор е за потребителски кредит, поради което неговата действителност следва да бъде преценена съобразно изискванията на специалния закон –ЗПК, както и с общите изисквания за действителност на договорите по Закона за задълженията и договоритеЗЗД.

Съгласно чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат допусканията, използвани при изчисляването на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, включително лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗПК е дадено легално определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, което обхваща всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения и други видове разходи, пряко свързани с 4 договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

В случая от представения по делото Договор за потребителски кредит № ***/19.08.2024 г. се установява, че на ищцата е предоставен кредит в размер на 1800 лв., при уговорени годишен лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите от 63 %. Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора при непредоставяне на изисканото обезпечение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 3413,08 лв.

Съдът намира, че уговорената неустойка следва да бъде включена при определянето на общия разход по кредита и съответно при изчисляването на годишния процент на разходите.

На първо място, задължението за предоставяне на обезпечение произтича от самия договор за потребителски кредит и е пряко свързано с договорното правоотношение. Неустойката не е уговорена за забава при погасяване на кредита или за друго последващо неизпълнение на задължение, възникнало независимо от предоставянето му, а за непредоставяне на изисканото от кредитора обезпечение в предвидения договорен срок.

Следователно тя е част от договорния механизъм, чрез който кредиторът е определил условията за предоставяне на кредита и финансовата тежест за потребителя.

На следващо място, задължението за предоставяне на обезпечение е свързано с изпълнението на определени изисквания към лицата, които биха могли да обезпечат вземането на кредитора.

Възможността кредитополучателят да изпълни това задължение не зависи единствено от собственото му поведение, а и от наличието на лица, отговарящи на съответните критерии и съгласни да поемат задължение в полза на кредитора.

При това положение неизпълнението може да настъпи и без то да е резултат от недобросъвестно поведение на потребителя.

От значение е и размерът на уговорената неустойка – 3413,08 лв., който е почти два пъти по-висок от предоставената главница от 1800 лв.

Неустойката е предварително определена в договора и е в размер, който значително увеличава финансовата тежест за кредитополучателя. При това не се установява размерът й да е обвързан с продължителността на неизпълнението, с размера на действително настъпилите вреди или със 5 степента, в която е засегнат интересът на кредитора.

При тези обстоятелства неустойката не може да бъде разглеждана изолирано от икономическите параметри на кредита. Обстоятелството, че договорно е обозначена като неустойка и че дължимостта й е поставена под условие, само по себе си не е достатъчно, за да бъде изключена от преценката за действителния размер на разходите по кредита. Съществуването и размерът на това допълнително парично задължение са били известни на кредитора към момента на сключване на договора, поради което същото следва да бъде отчетено при определянето на общата финансова тежест за потребителя.

В този смисъл следва да се отчете и даденото в т. 55 от решението на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 тълкуване относно значението на точното посочване на годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит. Посочването на годишен процент на разходите, който не отразява всички разходи, които потребителят трябва да понесе във връзка с кредита, не осигурява необходимата прозрачност относно действителния обхват на неговите задължения и може да бъде приравнено по последици на непосочването на този показател.

Ето защо съдът намира, че невключването на уговорената неустойка в изчисляването на годишния процент на разходите води до несъответствие между посочения в договора ГПР от 63 % и действителния размер на разходите по кредита. Това несъответствие препятства потребителя да прецени още при сключването на договора действителната финансова тежест на поетото задължение и да сравни предлаганите условия с тези по други договори за кредит.

При така установеното съдът приема, че договорът не отговаря на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК е недействителен. Този извод е достатъчен за разрешаването на спора, без да е необходимо да се обсъждат самостоятелно всички останали доводи на ищцата относно действителността на договора и неравноправността на клаузата за неустойка.