Определение № 5740 от 10.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5740 гр. София, 10.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002101200 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №1242/17.01.2024г. на „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ ЕООД, чрез адв. В. В. срещу решение №1276/15.11.2023г. по в. гр. д. № 992/2023г. на Сoфийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260048/10.01.2023г. по гр. д. №3453/2020г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответника М. Ив. М. да му предаде владението на апартамент №4, с площ от 77,04 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на първи етаж, вх. А, в сградата на [улица], ведно с прилежащите части: мазе с площ от 10,26 кв.м. и таван с площ от 8,24 кв.м., както и 1,34% идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел първи, кв. 218, местност Центъра, [населено място]. Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва извода на въззивния съд, че влязлото в сила възлагателно постановление, от което черпи правата си ответникът, е противопоставимо на придобивното основание на ищеца - договорът за прехвърляне на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ, тъй като същият не е вписан в СВп и предвид разпоредба на чл. 453, т. 1 ГПК. Твърди, че придобивното основание на ответника не е породило своя вещно-транслативен ефект, а ицщовото дружество е запазило собствеността върху имота, поради това, че С. М., заради чийто дълг имотът е изнесен на публична продан, не е имала качеството на длъжник по изпълнението, тъй като на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е било прекратено, т.е. проданта е извършена при липса 1 на изпълняемо право. Касаторът излага още, че въззивният съд не е обсъдил неговите доводи и възражения относно незаконосъобразността на действията на съдебния изпълнител във връзка с проведеното принудително изпълнение, не е изяснил релевантните за спора факти и не е изложил убедителни мотиви за неоснователността на исковата претенция.

Поддържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събирането на доказателствата по делото, като сочи, че направените с въззивната жалба доказателствени искания са били оставени без уважение от въззивния съд в нарушение на разпоредбата на чл. 266 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за касационно обжалване.

Формулирани са следните въпроси: 1."Допустими ли са в съдебното производство, с пр. осн. чл. 108 ЗС, вр. с чл. 498, ал. 2 ГПК доказателствени искания на ищеца /трето лице по см. на чл. 498, ал. 2, предл. 2 ГПК /насочени към разкриване в ревандикационното исково производство на незаконосъобразност на действията на ЧСИ, довели до възлагане на изнесен на продан имот при липса на изпълняемо право, вкл. и в случаите когато постановлението за възлагане е било обжалвано по реда на чл. 435 ГПК, респ. ирелевантни ли са доводите на ищеца отнасящи се до процесуалната незаконосъобразност на действията на ЧСИ?"; 2. "В съдебното производство с правно основание чл. 108 ЗС, противопоставимо по см. на чл. 453, ал. 1 ГПК ли е придобивното основание на ищеца – трето лице, на постановлението за възлагане, когато последното няма вещно-транслативен ефект, поради липса на изпълняемо право?". По тези въпроси, касаторът твърди, че съдът е дал правно разрешение, което противоречи на задължителната практика на ВКС, възприета в ТР №7/31.07.2017г. по т.д. №7/2014г. на ОСГТК на ВКС, ТР №4/11.03.2019г. по т.д. №4/2017г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът М. И. М., чрез подадения от адв. Ан. П. отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и липсата на основанията по чл. 280 ГПК. Моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ ЕООД срещу М. И. М. за признаване на установено, че ищецът е собственик на апартамент №4 с площ от 77,04 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на адрес: [улица], вх. А, ет.1, ведно с маза с площ от 10,26 кв.м. и таван с площ от 8,24 кв.м., както и 1,34% ид. части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел първи, кв. 218, [населено място] и за предаване на владението му.

Ищецът твърди, че на 21.04.2017г. по изпълнително дело №6139/2013г. по описа на ЧСИ – М. Б., е изготвено постановление за възлагане след проведена публична продан, като 2 собственият му имот е възложен на обявените за купувачи М. И. М. и С. К. М. при равни дялове и срещу цена от 152 500 лева. Ищцовото дружество не било длъжник по изпълнението и към момента на проданта е трето за изпълнението лице, чието имущество било осребрено за погасяване на дълга на един от четиримата солидарни длъжници в изпълнението – С. М.. Ищецът твърди, че е придобил имота по реда на чл. 15 ТЗ, чрез договор за прехвърляне на търговско предприятие от 26.10.2011г., поради което издаденото постановление за възлагане не е породило транслативен вещен ефект и ищецът е запазил правото на собственост върху имота.

Ответникът М. И. М. оспорва предявеният иск, като твърди собственост на имота и моли за отхвърлянето му.

От фактическа страна съдът е приел, че с договор за продажба на предприятие, сключен на 26.10.2011г. С. Н. М., в качеството й на ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – С. М.“ продава на С. Н. М. в качеството й на едноличен собственик на капитала на “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – дентална медицина – д-р С. М.“ ЕООД предприятието си с фирма ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – С. М.“ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения за сумата от 100 лева. Договорът бил сключен в предписаната в чл. 15 ТЗ /в редакцията на закона към датата на сключване на договора/ писмена форма с нотариална заверка на подписите, поради което същият бил действителен, налице са и данни за вписването му Търговския регистър към АВп. В имуществото на продавача бил включен и имотът предмет на настоящия спор.

Прието е за безспорно, че процесният имот е бил предмет на публична продан, осъществена в периода 27.02.2017г. – 27.03.2017г. по изпълнително дело №6139/2013г., приключила с влязло в сила постановление от 21.04.2017г. за възлагането му на купувачите М. И. М. и С.

К. М.. Впоследствие С. К. М. е прехвърлила собствената си идеална част на ответника М. И.

М..

От правна страна, въззивният съд е съобразил, че основателността на ревандикационния иск предполага кумулативното наличие на следните предпоставки: ищецът да е собственик на претендираната вещ, последната да се намира във фактическата власт на ответника и ответникът да владее или държи вещта без правно основание. Съдът е изложил, че в случая е налице конкуренция на придобивни основания, тъй като ищецът твърди, че е придобил имота на основание чл. 15 ТЗ, а ответникът- въз основа на влязло в сила постановление за възлагане. Посочил е, че по своята правна същност възлагателното постановление по чл.

496, ал. 1 ГПК представлява властнически акт, издаден от компетентен орган, от който се пораждат гражданскоправни последици, т.е. постановлението е деривативно придобивно основание, тъй като правата на купувача при публична продан са производни от правата на собственика длъжник. Съдът е отбелязал, че ирелевантни за настоящия спор са доводите на въззивника /настоящ касатор/ за процесуалното му качество и извършените процесуални действия в изпълнителното дело №6139/2013г. по описа на ЧСИ Б., тъй като те са били многократно инициирани в приключилите производства по чл. 435 ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че договорът за продажба на търговско предприятие не е вписан в СВп, 3 въпреки, че в патримониума на търговското предприятие се включвал и процесният недвижим имот. Посочил е, че според ТЗ, когато прехвърленото търговско предприятие включва и право на собственост върху недвижими имоти, последващото му вписване в Службата по вписванията по арг. на чл. 16 ал. 4 от ТЗ /в редакцията му към сключване на договора/ е от значение за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, които черпят права от страните по договора по чл. 15 ТЗ. Вписването в Търговския регистър има оповестително действие, т.е. не е елемент от фактическия състав на договора за продажба, а последващото вписване на договора и в Службата по Вписванията, съобразно нормата на чл.

16 ал. 4 ТЗ /сега ал. 5/ отново е с декларативно действие. Посочено е също, че вписването на договор за продажба на търговско предприятия, в което има и недвижими имоти, произтича и от разпоредбата на чл. 112 ЗС, респ. чл. 4 от Правилника за вписванията, което не е свързано с действителността на договора, а е с цел даване на гласност на актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот. Разпоредбата на чл. 453, т. 1 ГПК, от друга страна, установява правните последици на актовете за прехвърляне и учредяване на вещни права, които не са били вписани преди възбраната, а именно тяхната непротивопоставимост на взискателя и присъединените кредитори. Съдът е посочил, че взискатели по изпълнителното производство са „Юробанк България“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, НАП и СО. Приел е, че по отношение на процесния имот е била вписана възбрана от 31.07.2013г., а впоследствие на 02.08.2016г.- и от кредитора „Юробанк България“ АД, поради което и на основание чл. 453, ал.1 ГПК невписаният договор по чл. 16, ал. 4 ТЗ не може да се противопостави на взискателя. Посочил е също, че на 27.06.2011г., т.е. преди сключване на договора по чл. 15 ТЗ, върху имота е била вписана и законна ипотека в полза на „Уникредит Булбанк“ АД, а съгласно чл. 173 от ЗЗД кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той, което видно от постановлението за разпределение от 03.05.2018г., е било съобразно от съдебния изпълнител. Предвид изложеното, съдът е счел, че по арг. от чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК правата на ищеца са непротивопоставими на купувача по публичната продан, доколкото те не могат да се противопоставят на взискателите. Въззивният съд е счел за неоснователен предявения ревандикационен иск, тъй като купувачът по извършената в изпълнителното производство публична продан, стабилизирана вследствие на проведен съдебен контрол, се явява собственик на имота. По тези доводи, е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което подлежи на потвърждаване.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението по следните съображения:

Както е разяснено в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на 4 обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Разпечатката съдържа 26 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c4805dfb-40f3-483b-a871-42343406fa5d