Определение № 721 от 29.11.2023, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 721 гр. Шумен, 29.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Въззивно частно гражданско дело № 20233600500460 по описа за 2023 година

Производството е с основание чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх. №4704/01.08.2023 г. /ел. поща на НПРС, подписана с КЕП/ от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, представлявано от изп. директор Ю.Х.Ю., чрез юрисконсулт И.Н. против разпореждане №1120/ 24.07.2023 г. по ч.гр.д.№628/2023 г. на НПРС, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Определение №628/04.10.2023 г., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника Н. А. Р. от гр. Нови пазар, за сумите: 212,11 лв. главница; 837,76 лв.сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 01.12.2019 г. до 01.06.2020 г.; 44,94 лв. лихва за забава за периода от 02.05.2020 г. до 28.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението, както и искането за присъждане на разноски в размер на 25 лв. държавна такса и 50 лв. възнаграждение за юрисконсулт.

Частният жалбоподател счита разпореждането за неправилно и незаконосъобразно.

Излага, че договорът за цесия не е необходим на съда на етапа на заповедното производство, достатъчно било заявителят само да се позове на такъв договор.

Производството се развивало само на базата на твърдения на страните, без да е необходимо да бъдат представяни доказателства относно материалните предпоставки за основателност на претенцията, тъй като характерът на производството и неговите цели са да се види дали вземането ще е спорно. С договора за цесия не могат да бъдат променяни каквито и да било клаузи на потребителския договор и затова не било необходимо доказателство по чл. 410, ал. 3 ГПК. В заповедното производство по чл.410 ГПК не се изисквало съдът да събира доказателства за това дали заявителят е действителният носител на заявеното материално право, т.е. не проверява неговата активна материалноправна легитимация, а проверява 1 служебно само съдържанието на договора, сключен с потребителя и представянето му било необходимо с оглед преценка дали е налице неравноправна клауза, а договорът за цесия нямал отношение към установяване съществуването на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. Поради това непредставянето на договора за цесия не се явявала нередовност, подлежаща на отстраняване от заявителя по реда на чл. 411, ал.2, т.1 ГПК.

Счита, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, като погрешно е отхвърлил изцяло претенциите, след като е счел, че са налице основания за недействителност на договора за кредит. Аргумент за неправилността на разпореждането намира в отговора на преюдициалното запитване на СРС, дадено с Решение на СЕС по дело С-170/21. Моли въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане и да се поизнесе по същество.

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна /заявител/ и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт и приложимите по казуса материалноправни и процесуалноправни норми, намери за установено от фактическа страна следното:

Производството пред НПРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Н. А. Р. от гр. Нови пазар, обл. Шумен, за парично вземане, произтичащо от Договор за заем CrediHome №1191-10188146 и Договор за допълнителни услуги към договора за заем, сключен между „Микро Кредит“ АД и Н. А. Р. на 31.05.2019 г.

В заявлението се сочи, че вземанията по двата договора са прехвърлени в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД), по силата на Приложение №01/10.02.2020 г. към Рамков договор за продажба на вземания от 16.01.2015 г. Паричното вземане е за главница по договора за заем – 212,11 лв.; 837,76 лв. - сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 01.12.2019 г. (падеж на първата неплатена вноска по договор за допълнителни услуги) – 01.06.2020 г. (падеж на последната вноска); 44,94 лв. - лихва за забава по договора за заем за периода 02.05.2020 г. – 29.06.2023 г. (датата на подаване на заявлението), ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението, както и разноски по заповедното производство.

С разпореждане №1008/29.06.2023 г. заповедният съд е оставил заявлението без движение и е дал указания на заявителя за представяне на договора за цесия между „Микро Кредит“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД от 16.01.2015 г. и Приложение №1/10.02.2020 г., отразяващ прехвърляне на задълженията на длъжника Н. А. Р. от гр. Нови пазар и е указал последиците от неизпълнение на дадените указания.

Съобщението за разпореждането е получено от заявителя на 11.07.2023 г., като в законния срок до 14.07.2023 г. не е постъпило становище от заявителя.

2

С разпореждане №1120/24.07.2023 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Определение №628/04.10.2023 г., съдът е отхвърлил изцяло заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу длъжника Н. А. Р..

Изложил е мотиви, че представеният договор за заем и сключеният към него договор за допълнителни услуги, съдържат нищожни клаузи, а самият договор е недействителен и нарушава правата на потребителите по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Според съда със сключването на договора за допълнителни услуги се цели единствено заобикаляне на чл.

10а, ал. 2-4 от ЗПК и на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК същият се явява нищожен. Също така, в противоречие с чл. 10, ал. 4 от ЗПК, не бил посочен за всяка една от услугите какъв е размерът на дължимата такса в рамките на общото възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и освен това клаузите, уреждащи допълнителни услуги, са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП, тъй като ползването на всяка от услугите е обусловено от насрещната воля на кредитора. Освен горното е приел, че чрез претендирането на суми по договора за допълнителни услуги се увеличава размера на ГПР по договора за кредит, като по този начин размерът му надхвърля максимално допустимия такъв съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Позовавайки се на т.4г, изр. 2-ро от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК е приел, че в случаите, когато е налице частно правоприемство, основано на договор за цесия на страната на кредитора, то същият следва да бъде посочен и приложен по делото, за да се установи индивидуализацията на прехвърленото вземане, както и легитимността на заявителя, като носител на правото да иска издаване на заповед за изпълнение срещу конкретен длъжник. С неприлагането на договора за цесия и доказателства за уведомяването на длъжника за нея, въпреки дадените указания, заявителят не изпълнил указанията на съда и сам е създал пречки за установяване на всички посочени и изискуеми по т. 4г, изр. 2-ро, от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г. ОСГТК обстоятелства. Това правело подаденото от заявителя искане за противоречащо на закона /неприлагането на договора за цесия и уведомяването на длъжника за нея, което следва от разпоредбата на чл. 413, ал 3 ГПК/ и на добрите нрави, поради което следвало да се отхвърли изцяло искането за издаване на заповед за изпълнение.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи:

Посоченият от НПРС недостатък на заявлението по чл. 410 от ГПК, няма основание да се третира като недостатък по смисъла на чл. 410, ал. 3 от ГПК. Нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК /нова, ДВ бр.100/2019 г./ следва да се разглежда съвместно с нормата на чл. 411, ал. 2, т. 3 /нова, ДВ.бр.100/2019 г./, като двете норми заедно имат за цел да дадат възможност на съда до когото е подадено заявлението по чл. 410 от ГПК да извърши служебно проверка за това дали е налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или пък е налице обоснована вероятност за това. Затова именно чл. 410, ал. 3 от ГПК въвежда едно изключение от правилото да не се изискват поначало доказателства за съществуването на вземанията, за които се подава заявление по чл. 410 от ГПК, като това изключение касае 3 само и единствено договорите сключени с потребител. Тази норма изчерпателно изброява писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя и няма основание тя да се тълкува разширително, извън буквалния й смисъл. Според нея към заявлението трябва да се представят договорът с потребителя, ако е сключен в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Очевидно е, че целта на законодателя е да направи достояние на съда конкретния договор, сключен с потребител, заедно с неговите приложения и изменения, за да може да се извърши проверка на съдържанието му за това дали в него има неравноправни клаузи, които да са и нищожни по тази причина. От това следва, че не е необходимо изискването и представянето на други писмени доказателства за възникването и изискуемостта на претендираното със заявлението вземане, извън изрично посочените в чл. 410, ал. 3 от ГПК, а договорът за цесия и уведомлението на длъжника за нея не са сред тях.

Вярно е, че прехвърлянето на едно вземане с договор за цесия води до промяна по отношение на една от страните по облигационното правоотношение, материализирано в съответния договор, сключен с потребител, но това изменение става със сключването на съвсем различен, нов договор, който се сключва с трето лице – цесионер, без да е необходимо участието на длъжника по облигационното правоотношение, произтичащо от потребителския договор. В този смисъл договора за цесия не може да се третира нито като договор, сключен с потребител, нито като изменение или приложение на потребителския договор по смисъла на чл. 410, ал. 3 ГПК, за да бъде изискван и той. Следва да се посочи и това, че договора за цесия е неформален, т.е. не е предвидена в закона форма за неговата действителност, следователно не е задължително този договор да е непременно в писмена форма. Писмената форма ще е необходима с оглед евентуално доказване пред съда на съществуването на договора за цесия на стойност над 5 000 лв., а за такова доказване може да става дума само в един бъдещ исков процес, който би могъл да се развие само след подаване на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Едва тогава цесионерът ще следва да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението, че е придобил даденото вземане посредством договор за цесия. Пак в тази връзка следва да се посочи, че, ако все пак, съдът държи да провери активната легитимация на заявителя по заявлението по чл. 410 от ГПК, когато той се позовава и на договор за цесия, то достатъчна индиция в тази насока е фактът, че заявителят разполага с документите, установяващи вземането /след като ги представя/, което в общия случай означава, че тези документи са му били предадени от цедента.

Поради тези съображения, съдът намира, че в случая посочения в заявлението договор за цесия не попада в хипотезата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, доколкото в тесен смисъл не представлява изменение на съдържанието на договора за потребителски кредит №119110188146 от 31.05.2019 г., а само води до промяна на едната страна по облигационното правоотношение, която промяна обаче става чрез сключването на съвсем друг договор /договор за цесия/, по отношение на който съдът няма задължение да проверява наличието на неравноправни клаузи, тъй като договорът за цесия не е договор с потребител. В този 4 смисъл договора за цесия се явява ненужен от гледна точка на посочената по-горе цел на нормите на чл. 411, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 410, ал. 3 от ГПК.