Решение № 4978 от 17.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4978 гр. Пловдив, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330111286 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Х. Г., с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „Стик - Кредит“ АД да заплати на ищеца сумата в размер на 446,54 лева – недължимо платена сума за погасяване на такси и вземания по недействителен договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.06.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/*** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 900,00 лева при възнаградителна лихва в размер на 36,00 % и ГПР в размер на 42,58 %. В чл. 4 от договора било посочено, че ищецът дължи неустойка в размер на 721,47 лева при неизпълнение на задължението си в срок от три дни от сключване на договора да представи обезпечение измежду двама поръчители или банкова гаранция. Задължението за заплащане на неустойка било разсрочено за срока на договора. Навеждат се доводи, че за периода 26.08.2022 г. – 09.02.2023 г. ищецът заплатил по процесния договор сумата в общ размер на 2341,32 лева, от която сумата в размер на 596,20 лева осчетоводена от ответника като сума за погасяване на такси и вземания. От правна страна се посочва, че договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,ал.1 т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото уговорената договорна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и предвид обстоятелството, че неустойката не е 1 включена като разход по кредита, поради което се достига до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно се възразява, че клаузата за неустойка е нищожна като протИ.речаща на добрите нрави и на материалния закон – чл.

71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция.

Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Стик Кредит“ АД, с който се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че между страните е сключен валиден договор за потребителски кредит, който отговаря на всички изисквания на ЗПК. Описва се начинът на сключване на договора от разстояние. Излагат се твърдения, че в договора е посочен правилният размер на ГПР, в който не следва да се включва неустойката, доколкото същата е начислена след сключването му. Посочва се, че както клаузата за възнаградителна лихва, така и клаузата за неустойка са действителни.

Признава се, че сумата в размер на 446,54 лева, но се посочва, че същата е била дължима по действителен договор. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ***/*** г., се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 900 лева, при фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР от 42,58 %. В договора била уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в Общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план.

С Определение от 30.09.2025 г., постановено по делото, е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е 2 заплатил на ответника сумата в размер на 446,54 лева над главницата по процесния договор за потребителски кредит.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 900 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл. 27 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 27 и чл. 17 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 17 от договора, която препраща към общите условия, възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречИ. илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка 3 анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 42,58 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 27 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над предвидения в чл. 19, ал.4 ЗПК размер. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

4

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно протИ.речие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 42,58 %, но след включването на неустойката по чл. 27 от договора, то ГПР ще нарастне над предвидения в чл. 19, ал.4 ЗПК размер.