Решение № 260813 от 27.10.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 27.10.2020г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,

ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА УГЛЯРОВА при участието на секретаря Емилия

Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2647 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 14.06.2019г. по гр. д. № 19290/2017г. Софийски районен съд, ГО, 50 състав, е уважил предявеният от Д.Н.В. срещу „Ч.Е.Б.“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуването на вземане в полза на ответника за сумата от 17, 20 лева, представляваща ½ част от задължение по фактура № **********/13.03.2012г. за периода от 05.02.2012г. до 06.03.2012г. за имот с клиентски номер 300014779727, находящ се в гр. София, жк „******.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответното дружество „Ч.Е.Б.“ АД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа необоснованост на решаващия мотив за уважаване на иска, а именно, че ответникът не е ангажирал доказателства за изискуемостта на претенцията и за основанието за начисляването й. Освен това ответникът не е твърдял, че процесното задължение е сторнирано, поради което липсата на доказателства за това обстоятелство е ирелевантно за процесния спор.

Напротив, ответникът твърди, че оспореното вземане съществува и е дължимо, като представлява стойност на реално потребена и незаплатена ел. енергия в наследствения имот на ищцата. Изложени са съображения, че в първоинстанционното производство са ангажирани доказателства за основанието на начисляване на процесната сума, а именно – фактура, справка за показанията на средството за търговско измерване, а цените на електрическата енергия са публични достъпни за всички. Вземането било и изискуемо съгласно установения ред и срок за плащане на същото, предвидени в Общите условия за продажба на електрическа енергия.

Навеждат се и доводи, че дори и да се приеме, че сумата по процесната фактура е погасена по давност, това не я прави недължима, т.к. погасяването по давност е институт, който прави принудителното изпълнение върху вземането недопустимо, а няма като правна последица несъществуване на същото. И това е така, тъй като естественото задължение може да се изпълни доброволно и това плащане няма да бъде недължимо. По изложените съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Насрещната страна в производството Д.Н.В. оспорва основателността на въззивната жалба. Поддържа, че липсва облигационна връзка между страните, че липсва реално потребено и преминало през електромера количество на ел. енергия за исковия период, както и релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Счита, че ответното дружество не е установило по реда на пълното и главно доказване съществуването на валидно облигационно правоотношение по продажба на ел. енергия, както и обема на реално консумираната ел. енергия в имота.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуване на вземане за доставена ел. енергия.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че е сезиран с процесуално допустими искове за установяване несъществуването на вземане по договор за продажба на ел. енергия, както и че ищцата е страна по облигационно правоотношение с ответното дружество по продажба на топлинна енергия. Основателността на иска е обоснована с липсата на ангажирани доказателства за основанието за начисляване на процесното задължение и неговата изискуемост.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. По наведените във въззивната жалба оплаквания съдът намира следното:

Предмет на исковото производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на самото изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.

Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, е налице тогава, когато ответникът по иска претендира отричаното от ищеца право. От значение за допустимостта на иска са действията на ответника по предявяване на претенции срещу ищеца, осъществени извън съдебното производство. Ако ответникът се защитава срещу иска чрез доказване съществуването на отреченото право, то не е налице съмнение по въпроса, че ответникът претендира това право и липсва необходимост ищецът да доказва правния си интерес. Отричането, че съществува спор по предмета на делото, включително признаването на иска в хода на производството или на отделни факти, на които се основава, не водят до отпадане на правния интерес от него, когато ответникът е предявил оспорената претенция извънсъдебно. В този смисъл е и практиката на Върховния съд, изразена в решение № 43 от 1.II.1990 г., II ГО, съгласно което интерес от установителен иск ще е налице и когато ответникът признава иска в съдебно заседание, но извънсъдебно го оспорва.

Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в постановеното на 22.02.2018г. определение по ч.гр.д. № 510/2018г., ІV ГО, в частта относно преценка на допустимостта на предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане. В това определение е посочено, че длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска постановяване на решение при признание на иска. Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствие на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Освен това, титулярът на вземане има право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давността.

Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позове на давност, предмет на предявения иск по чл. 439 от ГПК не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение.

Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането.

В конкретния случай е установено, че е налице изрично оспорване на предявения иск в депозирания отговор на исковата молба. Позоваването на давността е средство за защита и доколкото не се прилага служебно /чл. 120 от ЗЗД/ изисква волево изявление на длъжника /позоваване на изтичането на давностния срок/ чрез предявяване на иск, възражение срещу предявен иск или извънсъдебно – чрез отправяне на волеизявление до кредитора.

По тези съображения настоящият съдебен състав счита релевираните във въззивната жалба доводи за недопустимост на предявените искове за неоснователни.

По основателността на предявения иск:

На етапа на въззивното производство между страните по делото е спорно обстоятелството дали ищецът е потребител на ел. енергия за процесния обект. По така повдигнатия спор настоящият съдебен състав приема следното:

Спорното правоотношение по доставка на електрическа енергия на краен клиент намира правната си уредба в Закона за енергетиката, който регламентира правоотношението за продажба на електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично известни общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а от ЗЕ крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи условия, предложени от крайния снабдител и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/. Процесното правоотношение се регламентира и от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на "Ч.Е.Б." АД, приети на основание чл. 98а ЗЕ, одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) с Решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на 26.11.2007г. и Общите условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на "ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ" АД, приети на основание чл. 98б ЗЕ, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ - 056 от 07.11.2007г. и влезли в сила на 26.11.2007г., като същите са публикувани съгласно изискванията на чл. 98а, ал.

3 ЗЕ в централен ежедневник, видно от представения сертификат за публикуване на реклама, издаден от департамент "Маркетинг и реклама" на вестник "Телеграф". Същите са представени и приети по делото като писмени доказателства.

Съгласно чл. 98б, ал. 4 ЗЕ и чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, публикуваните общи условия влизат в сила за потребителите, без да е необходимо изрично приемане, като в чл. 98а, ал. 5 ЗЕ e предвидена възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, да внесат при съответния краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия, като ако същите се приемат, това се отразява в допълнително писмено споразумение. Ищецът не твърди и не установява да е заявил несъгласие с публикуваните Общи условия и да е предложил специални такива съобразно дадената от закона възможност.

По силата на законовата уредба, продавач на доставената електрическа енергия е крайният снабдител /субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач – крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията на ЗЕ /ДВ, бр. 54/2012г./, в сила от 17.07.2012г., битов клиент по смисъла на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени нужди, а съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от 17.07.2012г., изм. ДВ, бр.

35/2015г., потребител на енергийни услуги е: а/ краен клиент, който купува енергия и/или б/. ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия. Легалната дефиниция на понятието “битов клиент” е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР /отм./ на ЗЕ и се отнася и за правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за “собствени битови нужди” и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия имот /в този смисъл решение № 205 от 28.02.2019г. по гр.д. № 439/2018г. по описа на ВКС, III ГО/.