Решение № 50 от 27.03.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 50 гр. гр.Мадан, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20245430100391 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Ф. А. Б. против „******* ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено „*****" ООД да възстанови на Ф. А. Б. сума в размер на 1516.31 лева (след допуснато изменение в о.с.з.), платена без правно основание по нищожен Договор за кредит от 16.12.2019г.

В исковата молба и уточнението към нея се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ******** от *****9г. по силата на който на ищцата е бил предоставен заем в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41,05% и годишен процент па разходите - 49,72 % със срок за погасяване на заема от 12 месеца. Ищецът бил изплатил изцяло заемни ресурс, като до момента бил заплатил сума в размер на 2200 лева. Доколкото договорът за кредит е нищожен, поради невключване на възнаграждение за неустойка и възнаграждение за поръчителство в ГПР, то считам, че разликата над главницата от 500,00 лева подлежи на връщане, тъй като същата е платена без основание. Сочи се, че съгласно чл. 4. ал. 3 договорът за заем в срок до края на следващия работен ден от сключването му следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция.

В случай на неизпълнение от страна па кредитополучателя на условията визирани в чл. 4, ал. 3 договора, същият дължи неустойка, визирана в чл. 6, ал.

1 от договора на кредитора, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, с която неустойка падежното вземане нараства значително. Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, но не е дължал плащания за лихва и неустойка/ възнаграждение за поръчителство, тъй като договорът за 1 кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.

11, т. 9 и т. 10 от 3ПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК. Съгласно договора, заемателят следва да обезпечи договора за кредит със сключването на договор за поръчителство/ гаранция с „********", като за обезпечението дължи възнаграждение, която сума следва да заплаща разсрочено към месечна та погасителна вноска, платима на „********" ООД. За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят па кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението па заемното правоотношение от лица и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредиторите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето па неизпълними условия към потребителите, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя па фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Признава сключването на описания в исковата молба договор за кредит при посочените от ищеца параметри, усвояване на заемната сума от Ф. Б. в размер на 500.00 лева на 16.12.2019 г., както и че при изчисляване на ГПР кредиторът е включил единствено разход за възнаградителна лихва, че добавянето на други разходи към ГПР в размер от 49.72% неминуемо ще доведе превишаване на законовото ограничение по чл. 19 ЗПК и би обосновало недействителност на договора за кредит. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че договорът за кредит е нищожен, че ищцата е заплатила сумата в размер на 2200 лева по процесния договор за кредит. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за кредит от 16.12.2019 г., по силата на който ******* ООД е предоставил на Ф. А. Б. сумата от 500 2 лева. Като доказателство по делото е прието заверено копие от процесния Договор за кредит от ****** г. от който е видно, че по силата на сключения между страните договор ищцата се задължила да върне предоставената сума в срок до 30 дни, ведно с годишна лихва в размер на 41,05% от главницата по кредита, при ГПР посочен в договора 49,72%. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за потребителски кредит в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Изискванията по отношение на гаранцията по кредита, която следва да бъде представена от страна на кредитополучателя са посочени в 3.2.1 от ОУ (общодостъпни на интернет страницата на дружеството), а именно: банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Р.

Б.; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България; поръчител, който да работи на безсрочен трудов договор, да получава минимум 1500 лева брутно месечно възнаграждение и към датата на сключване на Договора за потребителски кредит да няма кредити с повече от 30 дни просрочие. Съгласно чл. 4, ал. 3, изр. второ от договора Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1000 лева със срок на валидност до 16.12.2024 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора в случай че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 4 лева +0,89% от усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. В този смисъл, ако кредитополучателят осигури надлежна гаранция по кредита, макар и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3, неустойката спира да се начислява. Ако действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който действието на гаранцията е било прекратено, неустойката отново се начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор между страните по своята правна характеристика и 3 съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба и отговора на насрещния иск са релевирани основания за недействителност на процесния договор свързани с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Прочитът на съдържанието на посочената по - горе неустоечна клауза по чл. 6, ал. 1 от договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така въведените в договора изисквания по отношение на въведеното задължение на кредитополучателя за предоставяне на гаранция по кредита и срокът за предоставянето й - до края на деня, следващ деня на сключване на договора, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция в размер на 1000 лева за период до изтичане падежа на последната вноска по договора за потребителски кредит, при положение, че самият той кандидатства за потребителски кредит, което предполага наличие на нужда от финансови средства, или на лице- поръчител, отговарящо на множество кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. От друга страна непредставянето на гаранция по договора не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на гаранция и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойка” към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на 4

Министерския съвет. При включване на вземането за неустойка в ГПР, същият би надвишил законовоустановеното ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обстоятелство не се оспорва от ответника, който изрично признава, че при изчисляване на ГПР от 49,72% кредиторът е включил като разход единствено възнаградителната лихва.

Самия кредитор в договора е предвидил начислената неустойка да се заплаща на месец заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план - чл.

6, ал. 4 от договора, както е предвидено да се заплащат и останалите задължения по договора. Включена по този начин към погасителната вноска по кредита, неустойката на практика се явява добавък към дължимата възнаградителна лихва по договора и представлява сигурна печалба за кредитополучателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Ето защо процесният договор не отговоря на изискванията на чл.