Решение № 11462 от 03.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11462 гр. София, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.

ДРАНЧОВСКА при участието на секретаря ЛЮБОМИРА Г. СЕРАФИМОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА

Гражданско дело № 20211110165651 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът В. Л. Р. твърди, че в писмо с вх. № ПГ-0194-В25/21.02.2020 г. до ********** ответникът направил следните клеветнически изказвания спрямо него: 1) на стр. 1 от писмото, абзац 2: „В репортаж на телевизия „******* от 07.02.2020 г., „********“/същият си позволи да отправи откровена заплаха срещу мен със закана за саморазправа и с тенденция за отмъщение по отношение на моето гражданско поведение и съвест.“; 2) на стр.

1 от писмото, абзац 3: „...това е систематично преследване, с оглед на предоставените му властови възможности“; 3) на стр. 3 от писмото, абзац 2: „...поредната заплаха....“ и 4) на стр. 4 от писмото, абзац 2: „Серията от заплахи и щети от незнайни криминални субекти към мен не може да бъде определена като „случайна“ или причинена от „неизвестен извършител“. Твърди, че не е заплашвал ответника по никакъв начин, нито го е преследвал, не е осъждан и не е извършвал серия от заплахи към ответника. Счита твърденията за неверни, приписващи му извършването на престъпление, както и за позорящи името и репутацията на ищеца в обществото, тъй като по естеството си предизвикват негативна обществена оценка за личността му. Твърди, че на 30.06.2020 г. в телевизионно предаване „********“, излъчено по телевизионен канал TV1, ответникът е отправил следните клеветнически твърдения и обидни изявления: 1) в 18:31 минута: „...той е като кукла невеляшка. Те го удрят, той се изправя. Виждате, че при всеки един скандал ******** го 1 пази, дори и в последния скандал с апартаментите, където той беше придобил два на много изгодна цена. Дай боже всекиму такъв невероятен късмет. Дори и тогава не падна, но той има гръб. И неговият гръб се нарича ********.”; 2) в 19:07 минута: „Въпреки че, както виждаме, той работи вече твърде хубаво и с господин *****. И съответно пресата, медиите, които притежават. Но той е на учудващ пост. Той всъщност е парламентарна комисия не само за култура и медии. Какво общо има той с българската култура и какво общо има с медиите?“; 3) в 21:49 минута: „...Доколкото знам, самият Златев е колекционер на негови творби или по-скоро плащач на негови творби.“; 4) в 22:04 минута: „Ако аз съм министър и Ви осигуря някакво удобство. Да речем обществена поръчка, а Вие купувате мои творби.

Това как изглежда? Как Ви се струва? Нормално ли е? Ако аз продавам акварели по 5 000 лева парчето на някой, който е спечелил обществена поръчка, как Ви се струва? Особено ако поръчката е от министерството или изобщо подпомогнато от правителството.“ Поддържа, че изнесените клеветнически твърдения и обидни изявления по адрес на ищеца в писмото и телевизионното интервю са достигнали до широк кръг от лица, тъй като са отразени и в множество електронни медии. Твърди, че вследствие на цитираните изказвания бил силно разстроен и шокиран, като е било създадено негативно отношение спрямо него не само от приятели, познати и колеги, но и от неограничена аудитория, а авторитетът му в обществото и в средата, в която работи, е бил уронен, както и било накърнено доброто му име в обществото. Поддържа, че вследствие на обидните и клеветнически изказвания станал подтиснат и разстроен, нарушил се сънят му, изпаднал в депресивно разстройство, като и до днес изпитвал стрес и притеснение, поради което претендира обезщетяването на претърпените неимуществени вреди със сумата от общо 26000 лв., по 13000 лв. обезщетение за вредите от всеки от двата деликта, ведно със законната лихва от 21.02.2020 г., респ. от 30.06.2020 г. до окончателното погасяване на задължението.

Ответникът В. В. М. оспорва исковете, като признава, че е автор на описаните изявления, но счита, че същите са извадени от контекста и по същество не са обидни или клеветнически.

Поддържа, че страните са политически личности, поради което границите на критиката спрямо ищеца следва да са по-широки по отношение на дейността му като министър и председател на постоянна комисия на НС. Твърди, че всички изнесени факти са верни, като описаните изказвания не представляват противоправно поведение, а ищецът не е претърпял неимуществени вреди във връзка с тях.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В тежест на ищеца по исковете с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е претърпял твърдените неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на ответника, изразяващо се в описаните обиди и клевети в писмо от 21.02.2020 г. и в интервю от 30.06.2020 г. В тежест на ответника и при доказване на 2 горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение, респ. верността на изнесените факти.

Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства и заключението на допуснатата СТЕ се установява, че автор на цитираните изказвания е ответникът, като същите се съдържат в писмо до председателя на НС с вх. № ПГ-0194-В-25/21.02.2020 г., както и в интервю от 30.06.2020 г. в телевизионно предаване „********“, излъчено по телевизионен канал TV1. Спорно по делото е обстоятелството дали с описаните изказвания ответникът е реализирал фактическия състав на деликтно поведение, респ. дали ищецът е претърпял неимуществени вреди в причинна връзка с тях.

Свободата на печата и средствата за масова информация, както и правото на мнение и на търсене и разпространяване на информация са защитени от чл. 40, ал. 1, чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България. Според чл. 39, ал. 1 от Конституцията всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Пределите на законосъобразно упражняване на това право са определени в разпоредбата на чл. 39, ал. 2, според която същото не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. В същия смисъл е и нормата на чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, според която „всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници“. Според чл.

10, ал. 2 „ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието”.

В контекста на изложеното, предмет на преценка при правомерността на процесните изрази следва да бъде съпоставката между правото на защита на честта и доброто име на ищеца по чл. 32 КРБ и правото на мнение, гарантирано от чл. 39, ал. 1 КРБ. Едно изявление е противоправно, само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не е вярно.

Разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета (чл.147, ал.1 от НК). С това деяние се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка. За да е налице „клевета” от обективна страна се изисква да са засегнати обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на човека в обществото, на положителната обществена оценка за личността.

3

Деянието може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия, така и чрез приписването му на неизвършено от него престъпление. Разгласяването е довеждане до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия.

Позорното обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В този смисъл, предмет на клевета могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. Втората форма на деянието е приписване на пострадалия на неизвършено от него престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трети лица, че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил.

Противоправно деяние е и обидата, като тя ще е налице, ако се каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие (чл. 146, ал. 1 НК).

Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението между обдата и отрицателното мнение, което по същество представлява критика към някого.

За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, докато мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.

Разграничителният критерий между двата вида деяние е изяснен от теорията и практиката и това е характерът на информацията, отнасяща се до пострадалия. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на тази информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се приписва престъпление, което не е извършил.

От изложеното следва, че при преценка основателността на предявените искове на проверка 4 за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай че същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността на ответника.

Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения (решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ІV ГО, ВКС; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ІV ГО на ВКС и др.).