Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7610 от 11.11.2019, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 4291/2019
Вид
Решение № 7610
Подписан
11.11.2019
В сила
11.11.2019
Състав
СВЕТОСЛАВ ТИХОМИРОВ СПАСЕНОВ, РЕНИ ХРИСТОВА КОДЖАБАШЕВА, СТАНИМИРА СТЕФАНОВА ИВАНОВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 11.11.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на четиринадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ

КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

СТАНИМИРА И. мл.съдия

СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ при секретаря

Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 4291 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 568340/21.12.2018г., постановено по гр.д. № 81458/2017г. по описа на СРС, 31ви състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД против К.Р.И. и С.Ц.И. искове с правно основание чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца по половината от следните суми: сумата от 3240.33 лева, главница за топлинна енергия през периода м.06.2014г. – м.05.2016г. в имот с адрес: гр.София, ж.к. „********, абонатен № 348503, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 24.07.2017г. до изплащане на вземането, сумата от 450 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия през периода м.06.2014г.-м.05.2016г., начислена за периода 15.09.2015г. – 28.06.2017г., като искът по чл. 150 от ЗЕ е отхвърлен за разликата над 3240.33 лева до сумата от 4789.17 лева и за периода м.05.2013г.-м.05.2014г., а искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 450 лева до 873.81 лева и за периода от 15.09.2014г. до 14.09.2015г. като погасен по давност. Софийски районен съд с решението си е отхвърлил и предявените от ищцовото дружество искове срещу ответниците за признаване за установено, че същите дължат по половината от следните суми: 148.44 лева, главница за дялово разпределение през периода м.05.2013г.-м.05.2016г. и сумата от 39.56 лева, мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2014г. до 28.06.2017г.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5008725/21.01.2019г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца иск, като се излагат аргументи за неговата неправилност. В жалбата се поддържа, че съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството ответниците дължат заплащане на сумите по издадените фактури за топлинна енергия в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Предвид това, според въззивника сумите по общата фактура стават изискуеми едва м.09.2014г., поради което сумата по издадената обща фактура не била погасена по давност. Твърди се, че от събраните доказателства се установявала ликвидността и изискуемостта на процесните вземания. По отношение на претенцията за лихва се посочва, че след изтичане на последния ден от месеца, в който е следвало сумите да бъдат заплатени, ответниците са изпаднали в забава, а размерът на сумите следвало да бъде съобразен с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. В жалбата се поддържа, че цената на услугата за дялово разпределение се дължи на „Т.С.“ ЕАД, като се подчертава, че дължимостта на тези суми не била оспорена от насрещната страна, а били претендирани още със заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед изложеното се моли първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което предявените от дружеството искове да бъдат уважени. Претендира се и присъждането на разноски.

В срока по чл.

263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от К.Р.И. и С.Ц.И., чрез адв. Д., в който се излагат доводи за неоснователност на подадената жалба.

Поддържа се, че процесните вземания са погасени по давност на основание чл.

111, б. „в“ от ЗЗД с оглед периодичния им характер. Ето защо се моли въззивната жалба да бъде отхвърлена, а в полза на ответниците да бъдат присъдени сторените от тях разноски.

От името на К.Р.И. и С.Ц.И., чрез адв. Д. е подадена и въззивна жалба с вх.№ 5010954/23.01.2019г. срещу решението на Софийски районен съд, в частта, в която е исковете на ищцовото дружество са били уважени. Посочва се, че с определението си постановено по реда на чл. 140 от ГПК съдът е указал на ищцовото дружество, че не сочи доказателства относно това дали ответниците са собственици или носители на вещно право на ползване през исковия период, но от страна на „Т.С.“ ЕАД не били представени доказателства за това.

Въпреки това обаче Софийски районен съд бил приел, че те са собственици на топлоснабдения имот, тъй като имало влязло в сила решение, съгласно което въззивниците са били клиенти на ищцовото дружество през периода 01.02.2012г.-31.10.2012г. Подчертава се, че обстоятелството, че през 2012г. въззивниците можело да са собственици на имота, не означавало че и в периода 2014г.-2016г. са били такива. В жалбата се твърди, че отговорът на поставения им от съда въпрос дали са собственици на топлоснабдения имот не бил уклончив.

Поддържа се, че между страните не била налице облигационна връзка, като при постановяване на решението си съдът не бил съобразил, че е налице хипотезата на чл. 62 от ЗЗП, която разпоредба по аргумент от § 1 от ЗЗП следвало да бъде приложена. Предвид всичко изложено, се моли решението в обжалваната част да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което исковете предявени срещу въззивниците да бъдат отхвърлени. Претендира се присъждането на разноски.

В срока по чл.

263, ал.1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е депозиран отговор.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 24.07.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника К.Р.И., ЕГН ********** и С.Ц.И., ЕГН ********** за следните суми: 1/ сумата от 4789,17 лева, предсталяваща доставена от дружеството топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. – м. 05.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост - 4“, бл. 470А, вх. 1, ап. 41, аб. № 348503, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.07.2017 г. до изплащането ѝ; 2/ мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 873,81 лева за периода 15.09.2014 г. – 28.06.2017 г.; 3/ главница за такса за дялово разпределение на топлинна енергия в размер на 148,44 лева, дължима за периода м.05.2013 г. – м.05.2016 г.; 4/ мораторна лихва върху главницата за такса за дялово разпределение в размер на 39,56 лева за периода 15.09.2014 г. – 28.06.2017 г.

На 28.07.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 50039/2017 г., по описа на СРС, 31 състав, с която е разпоредено длъжниците да заплатят разделно /по ½ част за всеки от тях/ на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.

Издадената по делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена лично на длъжниците К.Р.И., ЕГН ********** и С.Ц.И., ЕГН ********** на 19.09.2017 г., като в законоустановения срок същите са депозирали възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането на съда. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу К.Р.И., ЕГН ********** и С.Ц.И., ЕГН ********** за претендираните в заявлението суми.

В исковата си молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответниците К.Р.И., ЕГН ********** и С.Ц.И., ЕГН **********. Поддържа, че ответниците са клиенти на топлинна енергия за битови нужди в качеството си на съсобственици на процесния недвижим имот. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, от името на ответниците К.Р.И., ЕГН ********** и С.Ц.И., ЕГН **********, чрез пълномощника им – адв. И.Д. са депозирани отговори на исковата молба, с които предявените искове се оспорват. Посочва се, че от представените по делото доказателства не се установява ответниците да са собственици или ползватели на процесния имот.

С определение от

05.11.2018 г., постановено в проведено на същата дата открито съдебно заседание по делото, първоинстанционният съд на основание чл. 176 ГПК, и без да има искане от ищеца в този смисъл, е задължил ответниците да се явят в следващото съдебно заседание и да отговорят на въпроса: дали са собственици на процесния апртамент № 41, находящ се в гр. София, ж.к. ********през процесния период от м. 05.2013 до м. 05.2016 г.

С молба от

14.12.2018 г. ответниците са заявили, че не считат, че са били собственици или вещни ползватели на процесния имот в периода м. 05.2013 - м. 05.2016 г.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 31-ви състав, решение за валидно и допустимо в обжалваната част.

По правилността на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.

415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума, че е носител на вземане за възнаграждение за дялово разпределение, поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на процесните главници, като е изпаднал и в забава за изпълнението му..

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.