Решение № 378 от 11.07.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 378 гр. София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800500355 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 22 от 15.01.2025 г. по гр. д. № 392/2024 г. по описа на РС Ботевград са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, предявени от Форуком и компания“ ООД срещу Л. Г. Г., за признаване за установено, че Л. Г. Г. дължи на „Форуком и компания“ ООД следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № 000-КН25588849 от 13.04.2018 г., за които е издадена заповед № 1262/20.12.2023 г. по ч. гр. д. № 2089/2023 г. по описа на РС - Ботевград: сумата от 446.91 лв., представляваща неплатена главница, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 19.12.2023 г.

(датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното плащане; сумата от 121.66 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.05.2018 г. до 05.01.2019 г.; сумата от 234.43 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 06.01.2019 г. до 19.12.2023 г.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат уважени.

От ответника в първоинстанционното производство не е постъпил отговор на въззивната жалба.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

1

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество – частично основателна, по следните съображения:

Ищецът основава исковите си претенции на следните твърдения:

На 13.04.2018 г. в системата на ищеца постъпила заявка за кредит от ответника. Подаването на заявление се извършвало онлайн по подробно описан в исковата молба ред. На ответника чрез ел. поща били изпратени договор за потребителски кредит, погасителен план, СЕФ, общи условия.

Ответникът потвърдил сключването на договора чрез натискане на линк и въвеждане на цифров код. Сумата по кредита в размер на 500 лв. била преведена на ответника на каса, а същият следвало да я погаси на девет равни месечни вноски с падеж 5-то число на месеца. Ответникът погасил само една вноска.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е изложено, че не отговаря на истината твърдението, че е платил една вноска по кредита, такава вноска изобщо не била извършвана. Наведено е и възражение за погасяване по давност на задълженията.

За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е приел следното: договорът за потребителски кредит, уреден в специалния ЗПК, е формален договор и следва да бъде сключен в писмена форма съгл. чл. 10 ЗПК, която форма е такава за действителност, а в настоящия случай представените доказателства, отнесени и към изложеното в депозираното в заповедното производство възражение на длъжника, че не помни да е поемал претендираните задължения, не доказвали пълно и главно твърденият договор да е подписан от страните, вкл. да е подписан електронно; по делото е установено несъмнено, че ищецът е платил сума от 500 лв. на ответника, но само по себе си плащането не създава насрещно задължение за ответника да върне сумата, тъй като подобно задължение за него би възникнало само по силата на валидно сключен /подписан/ писмен договор за потребителски кредит, какъвто в случая не е налице; съдът следва да се произнесе не изобщо по задължение за връщане, а по задължение за връщане на конкретно твърдяно основание - договор, каквото в случая не се доказва, доколкото е доказано само разместване на блага между имуществените сфери на страните, но не и конкретното твърдяно основание за това разместване; недоказано е твърдението на ищеца, че ответникът е извършил погашение на 13.04.2018 г., за да се направи извод за извънсъдебно признание на задълженията.

Тези изводи на първоинстанционния съд не се споделят от въззивния съд.

Основателно е изложеното във възизвната жалба, че съгласно ЗПФУР договорът за потребителски кредит се сключва от разстояние, като потвърждаването и изразяването на съгласие от страна на кредитополучателя се осъществява чрез едно или повече средства за комуникация от разстояние, а съгласно чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление, като съгласно чл. 4 от същия закон автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител и предвид легалната 2 дефиниция на понятието електронен документ /чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) № 910/2014"/ в съдебната практика се приема, че същият не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан. От своя страна електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ/, като същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство.

Съгласно чл. 184, ал. 1 ГПК електронният документ може да бъде представен възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, като при поискване страната е длъжна да представи документа на електронен носител. В случая искане от страна на ответника за представяне на договора и останалите електронни документи на електронен носител не е направено, при което преписите от тях са годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание и представляват частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална доказателствена сила за авторството им.

Самият ответник не оспорва сключването на договора. Изявленията във възражението, депозирано в заповедното производство, че не дължи исковите суми, тъй като от посочената дата на договора до получаване на заповедта за изпълнение не бил търсен за плащане, освен това от тази дата били изминали пет години и не помнел за такова задължение и за внасяне на вноска по договора, не могат да бъдат тълкувани като изрично оспорване на факта на сключване на договора, особено в съчетание с процесуалното поведение на ответника в исковото производство, което по-скоро е насочено към признание на факта на сключване на договора, доколкото в отговора на исковата молба не твърди, че такъв договор не е сключван, а че не е извършил плащане на нито една вноска и същевременно се позовава на изтекла погасителна давност.

Първоинстанционният съд е приел още, че не следва да обсъжда останалите документи, представени от ищеца - разпечатки от имейли и разпечатки от системи, с които работи ищецът, тъй като същите представляват частни свидетелстващи и неподписани документи, удостоверяващи факти, изгодни само и единствено за съставилата ги и представила ги страна, поради което нямат доказателствена стойност. По отношение подписването на тези документи изцяло намира приложение изложеното по-горе относно представянето на електронните документи като преписи на хартиен носител, а по отношение на доказателствената им стойност като частни свидетелстващи документи следва да се отбележи, че от ответника не е оспорена тяхната доказателствена стойност, поради което не следа същата да бъде изключвана.

Същевременно връзката между фактите – наличието на тези частни свидетелстващи документи, разглеждано във връзка с доказания безспорно по 3 делото факт, че ищецът е изплатил на ответника посредством каса на Easypay сумата от 500 лв. с посочено основание процесния договор, разглеждано и във връзка с поведението на ответника, че не оспорва сключването на договора, а основава защитата си на възражение за погасителна давност, дават основание за извод, че сключеният между страните договор е валиден и установява налични по него задължения в тежест на ответника.

Почти изцяло основателно е обаче възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Неоснователно е в тази връзка изложеното от ищеца в обратния смисъл, обосновано с позоваване на съдебна практика, според която срокът на погасителната давност за вземания за главница и/или възнаградителна лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респ. настъпила предсрочна изискуемост, започва да тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Тази практика не е задължителна и възприетото в нея не се споделя от настоящия въззивен състав, който възприема приетото в съществуваща и към момента на така наведеното възражение от ищеца съдебна практика в обратния смисъл, а именно, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителната лихва започва да тече съгласно чл.

114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Същевременно към момента е налице и задължителна съдебна практика в този смисъл – ТР № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ВКС, ОСГТК.

С оглед горното всички вноски по кредита с падеж, настъпил преди повече от пет години преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 20.12.2023 г., са погасени по давност, т. е. погасени по давност са всички вноски с падеж, настъпил преди 20.12.2018 г. Видно от представения по делото погасителен план, това са вноските с падежи в периода 05.05.2018 г. – 05.12.2018 г. Съответно не е погасена по давност само последната месечна вноска с падеж 05.01.2019 г., при което следва да се признае съществуването на вземането само за сумата по тази вноска, съответно за мораторна и законна лихва върху нея.

С оглед изложеното решението следва да бъде отменено в частта, в която исковете са отхвърлени, както следва: в частта за сумата от 62.60 лв., представляваща главница по месечна вноска с падеж 05.01.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 19.12.2023 г.

(датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното плащане; в частта за сумата за от 2.16 лв., представляваща възнаградителна лихва по месечна вноска с падеж 05.01.2019 г.; в частта за сумата от 33.98 лв., представляваща мораторна лихва за забава при изпълнение на задължението за плащане на месечна вноска с падеж 05.01.2019 г. за периода от 06.01.2019 г. до 19.12.2023 г., като вместо него следва да се постанови друго решение, с което исковете бъдат уважени в частите за горепосочените суми. Съответно съразмерно с уважената част от исковете следва да се присъдят и разноски на ищеца за първоинстанционното исково производство в размер на 76.67 лв., както и разноски за заповедното производство в размер на 64 лв.

В останалата част решението следва да бъде потвърдено.

4

С оглед изхода на делото на въззивника следва да се присъдят и разноски за въззивното производство в размер на 64 лв. съразмерно с уважената част от въззивната жалба.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 22 от 15.01.2025 г. по гр. д. № 392/2024 г. по описа на РС - Ботевград в частта, в която са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, предявени от „Форуком и компания“ ООД с ЕИК 836034051, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Добруджа“ № 10, вх. Б, ет. 2, ап. 21, представлявано от управителя Даниел Гаргов, срещу Л. Г. Г. с ЕГН **********, с адрес: гр. П., ж.к. „Север“, бл. 102, ап. 28, ет. 2 за признаване за установено, че Л. Г. Г. дължи на „Форуком и компания“ ООД следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № 000-КН25588849 от 13.04.2018 г., за които е издадена заповед № 1262/20.12.2023 г. по ч. гр. д. № 2089/2023 г. по описа на РС - Ботевград: сумата от 62.60 лв. /шестдесет и два лева и шестдесет стотинки/, представляваща главница по месечна вноска с падеж 05.01.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 19.12.2023 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното плащане; сумата за от 2.16 лв. /два лева и шестнадесет стотинки/, представляваща възнаградителна лихва по месечна вноска с падеж 05.01.2019 г.; сумата от 33.98 лв. /тридесет и три лева и деветдесет и осем стотинки/, представляваща мораторна лихва за забава при изпълнение на задължението за плащане на месечна вноска с падеж 05.01.2019 г. за периода от 06.01.2019 г. до 19.12.2023 г., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: