Решение № 908 от 10.10.2024, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 908 гр. Сливен, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ива Ил. Стойчева Коджабашева при участието на секретаря Андреана Ст. Станчева като разгледа докладваното от Ива Ил. Стойчева Коджабашева Гражданско дело № 20242230102186 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на И. Й. Д. от гр.

Шивачево срещу „Микро Кредит“ АД, с която са предявени кумулативно съединени искове за прогласяване нищожността, на различни основания, на сключените между страните Договор за заем и договор за допълнителни услуги към договора за заем.

Ищцата твърди, че на 19.07.2023 г. сключила с ответника Договор за заем Микрокредит № 9032-00149122, по силата на който заемателят й предоставил сумата в размер на 500 лв., със задължение за връщането й за срок от 12 месеца на 12 погасителни вноски. Уговореният ГЛП бил в размер на 40,47 %, като общата сума, подлежаща на връщане, възлизала на 616,20 лв. В договора не бил посочен ГПР. На същата дата между страните бил сключен и Договор за допълнителни услуги към Договора за заем Микрокредит № 903200149122, по силата на който заемателят предоставил пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, включващ посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на заемателя, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции, като цената на пакета възлизала на 530,64 лв., платими на 12 месечни вноски от по 44,22 лв. всяка. Ищцата 1 твърди, че договорът за допълнителни услуги е нищожен поради противоречие със закона, тъй като нарушава разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Наред с това клаузите в договора за допълнителни услуги са формулирани неясно и в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ГПК, тъй като нито една от услугите няма стойностно измерение. Дължимите за посочените допълнителни услуги възнаграждения представляват разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. Невключването им води до значително и драстично увеличение на задължението на заемателя, като по този начин се заобикаля и ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Наред с това, в договора за заем изобщо не е посочен размерът на ГПР, което е самостоятелно основание за неговата нищожност. Ищцата твърди, че договорите са нищожни и поради накърняване на добрите нрави, тъй като поемането на задължение от заемателя да заплати възнаграждение за допълнителни услуги, чието предоставяне представлява бъдещо несигурно събитие, е уговорено единствено в интерес на заемодателя и води до неравноправие в правоотношението и нееквивалентност на престациите на страните.

Поемането на задължение за заплащане на допълнителни услуги представлява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като възнаграждението се дължи не за реално извършени услуги, а само за възможността да бъдат предоставени, без да има яснота дали и кои от тях ще бъдат ползвани от потребителя. Самата тарифа на заемодателя за допълнителни услуги е изготвена едностранно от търговеца и съставена във вреда на потребителя, като на практика принуждава заемателя да сключи договор за допълнителни услуги или да заплаща редица други такси, съгласно Тарифата. На изложените основания ищцата моли да бъде прогласена нищожността на договорите за заем и за допълнителни услуги към него и моли за присъждане на направените по делото разноски.

Ответното дружество е подало отговор на исковата молба в срок, с който изразява становище за недопустимост и неоснователност на исковете.

Не оспорва сключените договори за заем и допълнителни услуги към него, но оспорва твърденията на ищцата за нищожност на договорите на всички изложени от нея основания. Изтъква, че Договорът за допълнителни услуги е 2 самостоятелен договор, чиито режим се подчинява на ЗЗД, а не на ЗПК.

Анализира разпоредбите на ЗПК като акцентира, че законът е приложим единствено за договорите за потребителски кредит, а не и за договорите за предоставяне на услуги. Наред с това излага, че дори и да се приеме, че договорът за допълнителни услуги е нищожен, това не води автоматично до нищожност и на договора за паричен заем, като в случай, че ГПР надхвърли 50 % при включване на допълнителните услуги при формирането му, то той би бил нищожен единствено за размера над 50 %. На изложените основания ответникът моли за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и претендира присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично и не изпраща представител. Депозирала е чрез своя пълномощник - адвокат, писмено становище, с което поддържа предявените искове, моли съда да ги уважи и да присъди направените по делото разноски.

Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.

Депозирало е чрез своя пълномощник - адвокат, писмено становище, с което оспорва исковете като недопустими и неоснователни, моли съда да ги отхвърли и да присъди направените по делото разноски, като прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата.

Като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 26, ал.

1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП за прогласяване за нищожен на Договор за заем Микрокредит № 9032-00149122 от 19.07.2023 г. и Договор за допълнителни услуги към Договора за заем Микрокредит № 9032-00149122 от 19.07.2023 г., сключени между ищцата И. Й. Д. и ответното дружество „Микро Кредит“ АД, поради противоречието им със закона, поради накърняване на добрите нрави и поради неравноправност.

Предявените искове са процесуално допустими.

Разгледани по същество, съдът ги намира и за изцяло основателни и доказани.

3

Безспорно е между страните, а се установява и от приетите писмени доказателства по делото, че между ответника „МИКРО КРЕДИТ“ АД и ищцата И. Й. Д. бил сключен Договор за заем Микрокредит № 9032-00149122 от 19.07.2023 г., по силата на който ответникът предоставил на ищцата в заем сумата от 500,00 лв.

Уговорено било, че срокът на договора е 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40,47 %. ГПР не бил посочен в договора.

Общата сума за връщане от ищцата била в размер на 616,20 лв., разпределени на 12 равни месечни вноски от по 51,35 лв.

Между страните бил сключен и Договор за допълнителни услуги към Договора за заем Микрокредит № 9032-00149122 от 19.07.2023 г., които включвали посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на заемателя, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции. Цената на тези услуги възлизала на сумата от 530,64 лв., платими на 12 месечни вноски от по 44,22 лв. всяка.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора.

Съдът намира, че в случая при сключване на процесния договор за заем не са спазени императивни законови разпоредби на Закона за потребителския 4 кредит, свързани с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР.

Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, тъй като изобщо не е посочен в договора.

С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор за паричен заем е сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като няма изискуемото по закон съдържание - липсва посочен ГПР, поради което и по аргумент на чл. 22 ЗПК е налице пълна недействителност нищожност на договора.

Договорът за допълнителни противоречие със закона. услуги също е нищожен, поради

С оглед посоченото в договора, допълнителните услуги включват посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на заемателя, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции. Според съда „Допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК са такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните престации на страните - предоставяне на парична сума и връщане на същата (заедно с възнаградителна лихва) на определен падеж и такива са например издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение или за добросъвестното поведение на клиента. В същото време посочените в договора допълнителни услуги, по своята същност са действия, целящи осигуряване на изпълнението на задълженията на потребителя по договора и имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между него и кредитора, като помогнат последния да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за 5 дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Уговорките за заплащане на допълнителни услуги поставят в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитават правата му като по-слаба страна в правоотношението и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Още повече, че е посочено, че цената на допълнителните услуги е дължима от потребителя към момента на сключване на договора, т. е. възнаграждението за допълнителните услуги се дължи и когато такива не са били предоставени на клиента поради отказ или прекратяване на договора. Формулирани по този начин клаузите налагат на потребителя да изпълни задълженията си, дори ако насрещната страна - търговецът или доставчикът, не изпълни своите задължения. Тези суми се дължат от потребителя не за конкретно предоставени от търговеца услуги, а за възможността потребителят да упражни права, които така или иначе са му предоставени по закон. Таксите, дължими отделно от главницата и възнаградителната лихва по договор за кредит, представляват възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност или услуга и би следвало дължимостта им да е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил насрещното си задължение - да извърши дейността или да предостави услугата. Таксите, за разлика от възнаградителната лихва, не съставляват възнаграждение за кредитора и не следва да се превръщат в източник на печалба за него. Предвид изложеното, следва да се приеме, че договорът за допълнителни услуги се явява недействителен поради противоречие с императивнито правило на чл. 19, ал.