Решение № 100 от 09.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 100 гр. София, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100509839 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20100722 от 20.04.2021 г., постановено по ГД № 54210 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 41 граждански състав, са отхвърлени предявените от Етажна собственост (ЕС) „Метро сити бизнес център бул. „*******“ срещу Х. Д. Х. и Д. И. К.-Х. кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 6, ал. 1, т.

9 и 10, и чл. 48 от ЗУЕС за осъждане на ответниците в качеството им на собственици на офиси А1, А9, Б4, Б9 и Б20 да заплатят на ищеца солидарно сумата от 712,86 лв., представляваща задължения за ремонтни дейности и поддръжка на етажната собственост, находяща се на адрес: гр. София, бул.

„*******, в която попадат описаните самостоятелни обекти.

Решението на СРС е обжалвано от ищеца ЕС „Метро сити бизнес център бул. „*******“ в цялост. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано, постановено при противоречие с материалния закон и в нарушение на процесуалните правила относно доклада по делото. Сочи се, че първоинстанционното решение е неправилно поради нарушение на множество императивни материалноправни норми, вкл. разпоредбите на ЗУЕС. В тази връзка излага следните 1 съображения. Твърди, че ответниците са съсобственици на описаните самостоятелни обекти, Общото събрание (ОС) е упълномощило Управителния съвет (УС) на ЕС да разходва парични средства, необходими за непредвидени ремонтни дейности, последният е изпратил на ел. адреси на собствениците фактури относно разходите, които се дължат за всеки един офис, съобразно припадащите се общи части, разходите се фактурирали на всеки един собственик на офис. Поддържа, че за периода от 01.03.2020 г. до 03.09.2020 г. е извършен ремонт на съоръжения в общите части на бизнес центъра, извън плануваното, съответно разходите за извършения ремонт, които се припадат на притежаваните от ответниците офиси, възлизат на 712,86 лв., които е следвало да се заплатят до 23.09.2020 г. Сочи се, че ищецът е представил множество доказателства, от които се установявала основателността на исковата му претенция. Твърди се, че ответниците не са възразили относно качеството си на собственици на процесните офиси, нито са заплатили дължимите суми. Релевират се доводи, че при безспорни доказателства съдът е приел, че ответниците не са собственици на описаните самостоятелни обекти, като по този начин би се достигнало до неоснователното обогатяване на ответниците за сметка на останалите собственици на обекти в ЕС. Излагат се доводи срещу изводите на СРС по отношение на представените по делото фактури. Излагат се оплаквания по отношение доклада по делото. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковата претенция в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите Х. Д. Х. и Д. И. К.-Х..

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно 2 обжалваното решение е правилно, по следните съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявени за разглеждане са кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 6, ал. 1, т. 9 и 10, и чл. 48 от ЗУЕС.

Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗУЕС собствениците са длъжни да заплащат: разходите за ремонт, реконструкция, преустройство, основен ремонт и основно обновяване на общите части на сградата, подмяна на общи инсталации или оборудване и вноските, определени за фонд „Ремонт и обновяване“, съразмерно с притежаваните идеални части; разходите за управлението и разходите за поддържането на общите части на сградата.

От анализа на тази разпоредба следва, че основателността на предявените искове е обусловена на първо място от установяване по делото, че ответниците са собственици на съответните самостоятелни обекти от етажната собственост.

С доклада на делото първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че носи доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на тази предпоставка (юридически факт). От представените от ищеца доказателства обаче не може да се установи по безспорен начин, че ответниците са собственици на посочените офиси, част 3 от ЕС. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ГПК е приложима единствено в случаите, в които за правно релевантен факт доказателства изобщо не са били представени, но не и когато такива са били посочени/ представени, но същите са непълни или не могат да установят дадения факт. В последният случай съдът не дължи даване на указания по чл.

146, ал. 2 от ГПК, че страната не сочи доказателства за твърдян от нея правно релевантен факт. В този смисъл е и практиката на ВКС (например Решение № 314 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 899/2011 г., IV г. о., ГК).

Освен това докладът на първоинстанционния съд е приет без възражения от страните по делото.

Несъстоятелен е и доводът, че ответниците не оспорват качеството си на собственици. Релевантно би било единствено процесуално поведение на ответниците, чрез което същите по изричен и недвусмислен начин признават този факт. Неоспорването от страна на ответниците на даден правно релевантен факт, установяването на който е в тежест на ищеца, не освобождава последния от задължението му да докаже този факт по безспорен начин при условията на пълно и главно доказване.

Съдът е длъжен да изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства, дори доказателствата по делото да не са достатъчни, като приложи правилата за последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес (така Решение № 1985 от 17.10.2005 г. на ВКС по гр. д. № 1075/2005 г., IV г. o.). В случая доказателствената тежест за неустановените правнорелеванти факти се носи от ищеца, предвид което нему следва да се възложат и неблагоприятните последици от тяхното неустановяване. След като една от главните предпоставките, обуславящи основателността на иска, е останала недоказана, правилно исковата претенция е била отхвърлена от първата инстанция.

Доводите, които въззивникът излага относно процесните фактури са ирелевантни за изхода на делото, доколкото не се установи първата и главна предпоставка за уважаване на исковата претенция. За пълнота следва да се отбележи, че цитираната от въззивника съдебна практика се отнася до търговски спорове, при които се приема, че длъжникът е признал задължението си, ако надлежно е осчетоводил издадените от кредитора фактури и е ползвал данъчен кредит. Настоящият случай не е такъв, същият 4 касае отношения между ЕС и собственици на самостоятелни обекти от ЕС.

Доколкото крайните изводите на настоящия въззивен състав съвпадат с тези, съдържащи се в мотивите на обжалваното решение, въззивнната жалба се явява неоснователна, а решението на първата инстанция – правилно, и като такова същото следва да се потвърди изцяло.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има единствено въззиваемият и ответник в производството пред първата инстанция. Същият обаче не претендира такива.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20100722 от 20.04.2021 г., постановено по ГД № 54210 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 41 граждански състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

ЗАБЕЛЕЖКА: На основание чл. 236, ал. 3, изр. 2 от ГПК и Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС председателят на състава отбелязва, че съдия Г. Ташева не може да подпише решението, тъй като същата е освободена поради подадена оставка, 5 считано от 25.09.2023 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Председател: _______________________

Член-съдия:

1. _______________________

6