Решение № 121 от 11.05.2022, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. гр. Добрич, 11.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и *** година в следния състав:

Председател: Десислава Б. Николова при участието на секретаря Нели Ил. Бъчварова в присъствието на прокурора Р. Г. Б. като разгледа докладваното от Десислава Б. Николова Гражданско дело № 20223200100053 по описа за 2022 година намира следното :

Производството е образувано след постановено във въззивното производство по в.гр.д.№ 538/2021 г. по описа на ДОС обезсилване на Решение № 260056 от 29.06.2021 г. на Генералтошевския районен съд по гр.д.

№ 17/2021 г. и задържане на делото пред ДОС при преценка,че на него са подсъдни „искът за обезщетение за имуществени вреди“ след допуснатото увеличение по член 214,ал.1 от ГПК на искането от 24 000 лева на 30 752,15 лева и съединеният с него иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер от 10 000 лева.

С искова молба с вх.№ 892 от 22.05.2020 г., подадена пред Т.ския РС, но разгледана от определения по реда на 23,ал.3 от ГПК Генералтошевски РС, ищецът А.С.О. от село Б., община Т. е предявил срещу Прокуратурата на Република България 13 на брой обективно съединени искове : 12 на брой частични искове за обезщетение за претърпяна имуществена вреда – всяка пропусната полза – предмет на отделен петитум – в размер на разликата между сбора от трудовото възнаграждение и дневните командировъчни пари, изплатени на ищеца при регулярното му командироване преди налагането на мярката – „ забрана за напускане пределите на Република България “ от 1 български работодатели в държави – членки на Европейския съюз и полученото срещу работа в страната при действието на ограничителната мярка трудово възнаграждение, близко до минималната работна заплата, за всеки месец от периода от 12 месеца, считан от месец май 2015 г. до месец май 2016 г., при равни цени на частичните искове при първоначалното им заявяване в размер от 2 000 лева и след допуснато въз основа на молба с вх.№ 261106/17.06. 2021 г. (на л.102 от гр.д. на ГТРС) увеличение на искането на всеки иск в размер от 2 365,55 лева и един иск за обезщетение за всички неимуществени вреди – душевни болки и терзания от притеснения и фрустрация от невъзможността на ищеца да напуска страната и да си осигурява доходи като командирован в държавите в ЕС работник - с цена от 10 000 лева. Исковете са основани на следните твърдени общи факти : увреждането е извършено от прокурор в РП – Т. , който в постановлението от 11.08.2014 г. за прекратяване на воденото срещу ищеца по обвинение за престъпление по член 195,ал.1,т.5 от НК във връзка с член 194,ал.1 от НК досъдебно производство № 103/2010 г. по описа на РУ „ Полиция “, град Т. поради липса на данни за извършено престъпление пропуснал да отмени наложената на ищеца мярка за процесуална принуда по н 68 от НПК „забрана за напускане на пределите на Република България“ ; отменил я след 19 месеца с постановление от 13.05.2016 г. при допуснато особено съществено нарушение на правото на ЕС- правилата на член 21 от ДФЕС и член 4 от Директива 2004/38 /ЕО на Европейския парламент и Съвета, уреждащи основното субективно право на свободно движение и пребиваване на гражданите на Съюза в рамките на територията на държавите- членки и предпоставките, при които то може да бъде ограничавано при липса на съображения, свързани с обществения ред, които оправдават приложената спрямо ищеца забрана ; претендираните за обезщетяване неимуществени и имуществени вреди – са причинени от бездействието на прокурора и ответникът отговаря за тях.

В отговора на ответника - Прокуратурата на Република България , поддържан от неговия представител по закон – Р.Б., прокурор в Окръжна прокуратура, Добрич - исковете се оспорват като процесуално недопустими поради неправилното им квалифициране от ищеца по член 2в, ал.1 от ЗОДОВ вместо по член 49 от ЗЗД или по член 2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ с оглед твърдяното съществуване на спорното материално правоотношение в периода 2

2015 – 2016 г. ,т. е. преди влизането в сила на разпоредбата на член 2в ,ал.1 от ЗОДОВ и поради изтичането на погасителна давност за всички претендирани вземания, считано от 11.08.2014г. – датата на прекратяване на досъдебното производство . Срещу основателността на исковете са въведени възражения за : липса на увреждане на имуществената и неимуществената сфера на ищеца ; причиняване на вредите от негово бездействие – не поискал отмяна на забраната за напускане на страната преди 13.05.2016 г.

Окръжният съд намира, че предприетото с молбата с вх. № 261106/ 17.06. 2021 г. (на л.102 от делото на ГТРС) изменение по член 214,ал.1 от ГПК съставлява в едната си част предявяване на нов иск за вземане от пропусната полза, реализирана в следващ 13-ти по ред месец - месец май 2016 година „включително“. Това е иск с основание и петитум, различаващи се от тези на първоначално заявените частични претенции. По аргумент от член 214, ал.1,изр.2 от ГПК изменението в тази част е процесуално недопустимо и съдът не дължи разглеждането на приетия с допускане на изменението от първоначално сезирания ГТРС съд нов иск.

Така според настоящия състав на окръжния съд след допустимото изменение на петитумите на заявените 12 на брой частични искове за обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи , всички те и искът за обезщетение за неимуществени вреди са с цена под прага по член 104,т.4 от ГПК, обуславяща подсъдността на делото по рода си на районния съд, но разглеждането му от окръжния съд не е основание за обезсилване на решението - член 270,ал.4 от ГПК .

С оглед посочения в обстоятелствената част на исковата молба факт за увреждащо бездействие на правозащитния орган в периода 11.08.2014 г. – 13.05. 2016 г. ,т.е. преди влизане в сила на дата 2.12.2019 г. на ЗИДЗОДОВ ( обн., Дв., бр.94 от 29.11.2019 г. ) правното основание на исковете е общото правило на член 49 от ЗЗД, по аргумент и от член 8,ал.1 от ЗОДОВ. Ищецът не дължи да определя правната квалификация на иска. Ако въпреки това я посочи , това няма никакво значение за допустимостта на иска. Исковете са допустими с оглед насочването им срещу пасивно легитимиран ответник – Прокуратурата на Република България като възложител на работата, при или по повод чието изпълнение прекият изпълнител ( прокурорът от структурното й звено ) е причинил вредите. Съдебната практика приема, че и по заявените 3 по общия ред искове за реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, осъществено от правозащитен орган, тя може да участва в производството чрез процесуален субституент, в случая възложителя на работата. Възражението за изтекла погасителна давност е с материалноправен характер и няма отношение към допустимостта на исковете също .

Съдебната практика, част от която е решение № 16 от 2.03.2011 г. по гр.д.№ 1914/2020 г. на ІV г.о. на ВКС, приема още, че сезираният с исковете съд като съд на ЕС прилага правото на ЕС като свое право, но тълкува неговите разпоредби автономно , т.е. според практиката на Съда на ЕС, че преди влизането в сила на 2.12.2019 г. на член 2в,ал.1 от ЗОДОВ ( в ред. от Дв,бр. 94 от 2019 г. ) релевантен за отговорността на държавата е установеният в практиката на Съда на ЕС критерий за „ достатъчно съществено“ нарушение на норма от по – висок ранг в защита на едно право на засегнатото лице, както и че нарушението може да се квалифицира като „ достатъчно съществено“, ако е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа.

При противоправно бездействие на правозащитен орган началният момент на погасителната давност е моментът, в който е осъществен вредоносният резултат от него. При очертани с основанието и петитумите 12 на брой вредоносни резултати в имуществената сфера на ищеца като отделни помесечни пропуснати ползи от реализацията на вземане за труд, положен в страната при условията на по – ниско заплащане от това за труда, положен при командироване на територията на държава -членка на ЕС за всеки от 12те месеца, първият от които - месец май 2015 г., а последният - месец април 2016 г. , всеки частичен иск се изсрочва с петгодишния давностен срок по член 110 от ЗЗД , считан от последния ден на месеца, към който положеният в него труд следва да се възмезди / заплати. Към датата на подаване на исковата молба – 22.05.2020 г. не е изтекъл давностен срок за нито едно от еденичните вземания за обезщетяване на пропуснатите ползи . Но към датата на подаване на исковата молба е изтекъл петгодишният давностен срок за вземането за обезщетяване на част от неимуществените вреди – тези, които са търпени от ищеца в периода 11.08.2014 г. – 21.05.2015 г. Непокрит от давността е периодът от 22.05.2015 г. до 22.05.2020 г. , в който тези вреди са търпени и 4 обезщетение за тях ще се дължи, ако са налице всички правопораждащи факти за отговорността на ответника по член 49 от ЗЗД .

От приложените по делото преписки : досъдебно производство № 103/ 2010 г. по описа на РУ „ Полиция “, град Т. ; н.о.х.д.№ 13/2011 г. ; н.о.х. д.№ 126/2013 г. , двете по описа на ТРС и в.н.о.х.д.№ 424/2013 г. по описа на ДОС се установява, че с постановление от 22.11.2010 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по член 195,ал.1,т.5 във връзка с член 194, ал.1 от НК за това, че на 6.04.2010 г. след предварителен сговор между него и две лица, с тях и още едно лице отнел от владението на трето лице чужди движими вещи – 675 кг. желязо на стойност от 567 лева. След прекратяване от съда на първоначалното образуваното н.о.х.д.№ 13/2011 г. по описа на ТРС с определение № 12 от 21.02.2013 г. и връщане на делото на прокурора за отстраняване на установено съществено нарушение на процесуалните правила е образувано н.о.х.д.№ 126/2013 г. по описа на ТРС по внесен срещу ищеца и останалите три лица обвинителен акт за същото престъпление . То е приключило с осъдителна присъда № 42 от 24.10.2013 г. срещу ищеца и останалите трима подсъдими , отменена изцяло с окончателно решение № 13 от 5.03.2014 г. по в.н.о.х.д.№ 424/2013 г. по описа на ДОС, с което делото е върнато на прокурора за допълнително разследване. С постановление на прокурора от РП – Т. от 11.08.2014 г. досъдебното производство е изцяло прекратено поради недоказаност на обвинението / липса на доказателства за извършване на деянието. С друго негово постановление от 10.09.2014 г. е отменена взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение „ парична гаранция“ в размер от 800 лева. Няма спор между страните, че към прекратяване на досъдебното производство на ищеца е имало наложена по същото разследване и друга мярка за процесуална принуда - „ забрана за напускане на пределите на Република България“ . Тя е отменена по негова молба с вх.№ 202/10 от 13.05.2016 г. с постановление на прокурора от същата дата. В исковата молба има твърдения ( доразвити със съответни фактически доводи във въззивната жалба от 28.07.2021 г. ) за узнаване от ищеца, че мярката по член 68 от НПК е неотменена при неуспешен опит да напусне страната отново с цел работа и без да подозира, че тя е във връзка с прекратеното досъдебно производство, както и че това наложило ангажирането на адвокат за търсене на информация и сдобиване с нея през май 2016 г.

5

От приложените по делото писмени доказателства ( трудови договори, заповеди за командироване и удостоверения Е101 и А1 относно приложимото право към осигурителните правоотношения с лица, командировани в държава от ЕИО) се установява, че в различни периоди , както следва : от 28.10.2009 г. до 25.04.2010 г. ( за 180 дни ) ; от 22.06.2010 г. до 18.12.2010 г.( за 180 дни ) и от 17.03.2011 г. до 30.06. 2011 г. (за 106 дни ) ищецът е командирован от работодатели - регистрирани в страната търговски дружества : „ ***“ ООД, град С. и „ ***“ ЕООД, град С. за извършване на работа – почистване на плавателни съдове от корозия – на територията на Германия.

Командироването е ежегодно и еднократно за период между 106 и 160 дни.

Ищецът е продължил да работи при условията на командироване и през 2016 и 2017 година , но продължителността на командировките му в тези следващи години , както и размерите на тогава получените възнаграждения нямат значение за исковете . Ненужно по делото е допуснато за тези факти събирането ( от първоначално сезирания съд ) на доказателства чрез експертиза. Настоящият съд намира, че те не следва да се обсъждат.