Решение № 2236 от 24.11.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2236 гр. Пловдив, 24.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20215330108148 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Oбразувано е по искова молба от Н. М. Н. срещу „Вива Кредит“ ООД, с която са предявени осъдителни искове за връщане на сумата в размер на 50 лева – недължимо платена по клауза за неустойка и сумата в размер на 50 лева – недължимо платена по клауза за такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на паричен заем и двете по договор за паричен заем от 10.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.05.2021 г. до окончателното плащане на вземането.

Излагат се твърдения, че между страните е сключен договор за кредит от 10.04.2018 г., по който ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 1200 лева, платима на една месечна вноска. В чл.1, ал.3 от договора била уговорена такса за експресно разглеждане във фиксиран размер от 491.76 лева, както и клауза за неустойка в общ размер на 491.76 лева за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Счита, че договорът за кредит е недействителен доколкото в договора не е посочен точния размер на възнаградителната лихва и ГПР, което е основание за недействителност, съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка е скрита лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора. Наред с това, счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото не е включена ГПР и в противоречие с чл.33 ЗПК и чл.71 ЗЗД, недействителна била и таксата за експресно разглеждане на основание чл.10а ЗПК.

Твърди се, че ищецът заплатил по недействителните клаузи сума в общ размер на по 50 лева за всяка, която е недължимо платена, поради което подлежи на връщане.

Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по същество с излагане на подробни съображения. Моли се за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Признава, че ищецът е заплатил сумата в общ размер на 150 лева, по клауза за експресно разглеждане и неустойка.

1

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, твърдението си за недействителност на договора и клаузата за неустойка и такса за експресно разглеждане и че е платил на ответника по тези клаузи суми от по 50 лева по всяка клауза. Ответникът следва да установи валидно възникнало облигационно правоотношение по 10.04.2018 г, и валидно възникнала клауза за неустойка и такса за експресно разглеждане, че в договора е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК, основание за задържане на сумата в общ размер на 100 лева.

С определение от 19.08.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за паричен заем от 10.04.2018 г. с посоченото от ищеца съдържание, в който са уговорени клаузи за възнаградителна лихва и клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение и клауза за такса за експресно разглеждане.

Не се спори, че вземанията за неустойка и такса експресно разглеждане не са включени в посочения в договора ГПР. Не се спори, че ищцата е заплатила на ответника по договора сума в размер на 100 лева, сбор от вноски по клауза за неустойка и клауза такса за експресно разглеждане или по 50 лева по всяка клауза.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Вива Кредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

По доводите за недействителност на договора за кредит:

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 от ЗПК.

След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби.

Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент противоречи на добрите нрави.

Видно от договора за кредит уговорения между страните лихвен процент е надхвърля максималния предвиден размер, посочен в чл.19, ал.4 ЗПК, като единствен раход по кредита, който формира ГПР. Наред с това при твърдението за нищожност на възнаградителната лихва се касае за твърдение за недействителнист на клауза от договора, която не влече след себе си недействителност на целия договор, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД.

Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит неустойка и такса за експресно разглежда представляват скрита възнаградителна лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент не рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би 2 могло да доведе до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка и такса за експресно разглеждане..

По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:

Видно от чл.2, т.8 от процесния договор в него е посочен годишния процент на разходите в размер на 49.47 %, а в т.7 и общият размер на всички плащания по договора в размер на 1902.15 лева – включващ главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и не влече след себе си недействителност на целия договор, а единствено на клауза за вземане, което следва да е включено в ГПР.

Обстоятелството дали предвидената в договора неустойка и такса за експресно разглеждане следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

В чл.2, т.8 от договора са посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР.

Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.47 %, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, размер на таксата за експресно разглеждане и каква неустойка се дължи и при настъпване на какви обстоятелства. Други вземания по този договор няма. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.

Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.

Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.

По доводите за недействителност на клаузата за неустойка:

На първо място ищецът е посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката 3 задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 491.76 лв.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19, ал.4 ГПК Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.