Решение № 39 от 14.05.2026, Районен съд - Кула

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. К., 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К. в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър В. Живков при участието на секретаря Нели Г. Йончева като разгледа докладваното от Петър В. Живков Гражданско дело № 20251330100198 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.124 ал.1 във връзка с чл.422 ал.1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), от „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: 202250289 против И. И. Ц., ЕГН ********** за установяване, че ответника дължи на ищеца сумата 7 794.00 лева, равно на 3985,01 евро, представляваща парично вземане по Запис на заповед, издаден от ответника в полза на дружеството на 20.02.2023 г. в гр. Пловдив, с падеж на паричното задължение – на предявяване, предявен за плащане на 20.02.2024 г., ведно със законната лихва за забава върху горната сума – главница, считано от 21.11.2024 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда/ до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 159.48 лева за внесена държавна такса, за които суми е издадена Заповед № 162 за изпълнение на парично задължение въз основа на документа по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 293/2024 г. на Районен съд – К., със съответните от това последици и присъждане на направените разноски в настоящето и в заповедното производство.

Излага следното:

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не съдържа допълнително изискване в договора да е посочено и как точно е изчислен ГПР. Ако все пак се приеме, че посочването в сключения договор само на размера на ГПР е недостатъчно и не съобразява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се има предвид, че посочените в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други съпътстващи сключването на потребителския договор документи.

Отбелязва, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, а не и към 1 верността на това съдържание. Съответно – нарушение на цитираната разпоредба е налице само когато договорът не съдържа реквизит по т. 10, в случая – когато изобщо в договора не е посочен размер на ГПР, но не и когато такъв е посочен в договора, но е неправилно определен, каквито са твърденията на ищеца. Ето защо, дори и при основателност на твърдението на ищеца за неправилно определяне на ГПР, това деяние не изпълнява състава на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който изисква в договора изобщо да не бъде посочен размерът на ГПР, съответно – общата сума, дължима от потребителя, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В този смисъл, въпросите, свързани с начина на изчисляване на ГПР и некоректността на това изчисляване, не са елемент от състава на конкретното законово задължение и съответно на нарушението по чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПКр., което касае задължителното съдържание на договора, а обратното тълкуване, извършено от ищеца представлява разширително тълкуване, което е недопустимо. Въпросите за некоректното и неправилно изчисляване на ГПР в договора за кредит, на които се акцентира в исковата молба, са относими към друг вид неправомерно поведение на дружеството ни - използване на нелоялна и заблуждаваща търговска практика, за което обаче, е предвидена нарочна административно – наказателна отговорност по друг законов ред, уреден в ЗЗП.

Неоснователно е твърдението в отговора на ИМ, че посочената информация за размера на ГПР е невярна, поради това че в неговия размер не е включен размерът на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем.

Цитираната от ответника неустоечна клауза не увеличава размера на ГПР, тъй като в същия се включват само разходите по кредита, които са включени още при сключване на договора и са дължими и при точно изпълнение на задължението за погасяване на кредита от страна на кредитополучателя. В ГПР не се включват разходите, дължими при неточно изпълнение на задължението за погасяване на кредита. Изрично новелата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК постановява, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, „които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“! В случая се касае именно за такъв разход, свързан с неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 от договора за заем за предоставяне на допълнително обезпечение /солидарен длъжник или банкова гаранция/.

След като размерът на неустойката не се включва в ГПР, не е налице и твърдяното нарушение, респ. заобикаляне на новелата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която: „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“ Не е спорно, че посочения в текста на процесния договор за заем ГПР е под петкратният размер на законната лихва към датата на сключването му, с оглед на което изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК е спазено. Затова и в случая не е налице твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на това 2 основание.

Договорената неустойка с оглед на нейния размер не може да бъде определена като необосновано висока по смисъла на цитираната от ищеца новела на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, защото е значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимото при такъв вид облигационни отношения. Друго би било, ако същата например надхвърляше, и то значително, размера на предоставената в заем сума. Освен това, в договора за кредит е предвидено тази неустойка да бъде заплатена не еднократно при настъпване на неизпълнението, а разсрочено, за целия срок на действие на договора, заедно с дължимите погасителни вноски. Видно е, че размерът на неустойката дори и като абсолютен максимален размер, в който е дължима само в хипотезата, ако неизпълнението продължи до изтичането на срока на действие на договора, е под размера на заетата сума, което не може да я определи като прекомерна. На следващо място, нейният общ абсолютен размер е функция основно от договорения срок на действие на договора, в който ищецът е пожелал да ползва предоставената му в заем сума. Несъмнено, ако договорът бе сключен с два пъти по-кратък срок за погасяване на задължението, абсолютният размер на неустойката би бил почти два пъти помалък и т.н. На второ място, този размер е функция и е съответен на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора. В тази хипотеза, в която размерът на неустойката е функция преди всичко от забавата и неизпълнението от страна на длъжника, нарушение на правилата на добрите нрави не е налице.

Становището на ответника, че неустоечната клауза е неравноправна, не държи сметка за вида и характера на сключения между Адессо Кредит България ЕООД и ищеца договор за паричен заем - този договор е търговски.

Различна е регулацията на гражданските и търговските взаимоотношения в българското право, вкл. и по повод на един и същи по вид договор за паричен заем. Договорната свобода лежи в основата на установяване на търговските взаимоотношения.

Постигнато е съгласие на страните по договора за този начин на формиране на неустойката. В чл. 4, ал. 2 от договора за заем, в който е уговорена неустойката, не само е определен по взаимно съгласие на страните нейният размер, но изрично е записано, че този размер на неустойката „отразява напълно постигнатите помежду им договорки“, както и – „че договореният размер не е прекомерен“!

Неустойката, наред с обезщетителната си функция, изпълнява и стимулираща, обезпечителна и наказателна функция. Тя е гаранция за това, че предвидената неустойка ще стимулира към и ще гарантира /обезпечи/ едно точно изпълнение на поетите с договора задължения. Когато неустойката изпълнява и наказателна функция, то определеният размер на неустойката има за цел и да накаже в гражданскоправния смисъл неизправната страна.

Както поемането на акцесорното задължение, така и обезпечаващата 3 изпълнението му неустойка не са наложени и поставени от заемодателя като условие за сключването на договора.

Това е видно от посоченото в чл. 4, ал. 1 от договора обстоятелство, че задължението за предоставяне на допълнително обезпечение /поръчител или банкова гаранция/ е вменено на ищеца като заемател с оглед на обстоятелството, че последният е пожелал и заемодателят се е задължил да му предостави допълнителни услуги, изразяващи се във възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни средства. Или, акцесорното задължение на заемателя, обезпечено с оспорената неустойка, в действителност е насрещно такова, което е инкорпорирано в индивидуалния му договор, защото същият е пожелал да се ползва от преференциални допълнителни условия по договора, които пък от своя страна заемодателят се е задължил да му предостави срещу допълнително обезпечение. В този смисъл, обстоятелството, че се касае до обезпечаване на такова задължение, не води до извод, че в случая са нарушени принципите за добросъвестност и справедливост, защото заемодателят също е поел насрещно такова в договора – да предостави на заемателя допълнителни преференциални условия и услуги, изразяващи се във възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни средства и двете акцесорни задължения са функционално обвързани. Очевидно, ако в качеството си на заемател ищецът не бе пожелал да се възползва от тези предоставяни от заемодателя допълнителни възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, получаване на допълнителни средства, за него нито би възникнало задължението за предоставяне на допълнително обезпечение, нито неустоечната отговорност за неизпълнението му. Затова и не може да се приеме в конкретния случай твърдението в ИМ, че предвиждането на неустойката представлява осигуряване на допълнителна печалба и води до скрито оскъпяване на кредита.

Неустоечната клауза не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – защото е „индивидуално уговорена“.

Индивидуално уговорени са тези клаузи, които не са били изготвени предварително от търговеца или доставчика или дори да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание, доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е приел /по арг. за противното от чл.146 ал.2 ЗЗП/. Видно от изричния текст на чл. 4, ал. 2 от договора за заем, ищецът изрично е декларирал, че размерът на неустойката по ал. 4 „е договорен в индивидуални преговори между тях“ и „същият отразява напълно постигнатите помежду им договорки“. В този смисъл индивидуално договореният характер на клаузата за неустойка е признат от самия ищец в подписания лично от него договор.

Независимо от оспорването на оплакването, че каузалното правоотношение между страните е нищожно, инвокирано с отговора на ИМ, следва да се обърне внимание, че дори и „когато договорът за потребителски 4 кредит е обявен за недействителен, потребителят връща … чистата стойност на кредита“ – чл. 23 от Закона за потребителския кредит. Видно от приложената рекапитулация по кредита, в случая ответникът не е възстановил на дружеството ни дори предоставената му в заем сума – главница в размер на 4 000 лева, от която главница е погасил само 167.56 лева, и остава да дължи сумата от 3 834.24 лева - неизплатена главница. Тази сума е дължима дори и при обявяване на договора за кредит за нищожен и за нея искът е основателен дори и в хипотезата на недействителност на целия договор съгласно чл. 23 от ЗПК.

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Моли да се уважи иска и да се присъдят разноските по делото.

От ответника е постъпил отговор на исковата молба, с който оспорва исковете.

Излагат се доводи са неоснователност на иска. Твърди, че записът на заповед е издаден във връзка със сключен между страните договор за заем №18021335 от 20.02.2023 г. и е налице каузално отношение. Процесният запис на заповед служи за обезпечение на посочения договор за паричен заем.