Разпореждане № 4424 от 23.07.2026, Районен съд - Монтана

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 4424 гр. Монтана, 23.07.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИСКРЕН БОРИСОВ като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Частно гражданско дело № 20261630103627 по описа за 2026 година

Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от **** (Заявител) за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу Г. С. Б. (Длъжник)

Със заявлението се иска присъждане на сумите:

1 840,65 EUR (хиляда осемстотин и четиридесет евро и 65 цента) , представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 22.07.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, 964,20 EUR (деветстотин шестдесет и четири евро и 20 цента), представляваща договорна лихва за периода от 18.03.2025 г. до 07.07.2026 г., 117,40 EUR (сто и седемнадесет евро и 40 цента), представляваща мораторна лихва за периода от 11.04.2025 г. до 07.07.2026 г., 121,11 EUR (сто двадесет и едно евро и 11 цента) , представляваща друго - Възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, 10,90 EUR (десет евро и 90 цента) , представляваща мораторна лихва - Върху възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство за периода от 11.04.2025 г. до 07.07.2026 г.

Съдът намира, че по отношение на претендираните суми, освен за главница, следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните 1 представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Специалният закон въвежда императивни изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от част от тях води до недействителност на съглашението на основание чл. 22 ЗПК. Видно от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съдът служебно следи за наличието или обоснована вероятност за налиието на нищожни клаузи по потребителските договори и ако намери, че са налице такива, то вземанията, основани на тях, се приемат за недължими – аргумент от чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК вр.чл.7 ГПК.

Сключеният между *** ЕАД и длъжника за паричен заем за сумата от 3600 лева, който има характер на потребителски договор. В договора за кредит страните е уговорен фиксиран лихвен процент 50 % и годишен процент на разходите – 63.21 %.

На същата дата е сключен и договор за предоставяне за поръчителство между заемателя и “****“, като дължимото възнаграждение е определено на 2640.13 лева и то се калкулира към едноседмичната погасителна вноска, дължима на заемодателя – *** ЕАД, т.е. платими са към това дружество.

Съдът намира, че с тази клауза и поетото задължение за плащане на възнаграждение за поръчителство, избран от заемодателя, се постига скрито оскъпяване на заема. Потребителят няма право на избор на дружество-гарант.

То се сочи от кредитора, на когото му е известно предварително дължимото за това възнаграждение, който разход следователно е трябвало да посочи като елемент от ГПР, което не е сторил – така в ЗПК. Отделно от това, видно е, че вноските за гарант се плащат на заемодателя и са калкулирани в седмичната погасителна вноска по договора за заем, което е индиция, че тази сума е разход по договора и е елемент от ГПР. Немаловажен е и въпросът, че с това задължение кредиторът прехвърля риска от договора на потребителя, щом го 2 задължава да изпълни условието след сключване на договора, когато вече следва да е преценил кредитоспособността му с оглед основната си търговска дейност.

Също така чрез прибавянето на последната, която възлиза на 2640.13 лв., което като се прибави към ГПР, размерът ще е над 100 %, доколкото само лихвения процент е 50 %, а възнаграждението за поръчителство е в размер на над 70 % от кредита, което е над законоуставения размер от определения в чл.

19, ал. 4 ЗПК размер на разходите. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът намира, че, макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.

Съдът намира, че независимо, че договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на поръчителство формално представляват самостоятелни договори, двата следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант и сключването на договора за поръчителство в деня, следващ деня, в който е сключен самият договор за кредит.

Също така съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т.

3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две 3 посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно.

Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно решение № 1359 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV ГО няма установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й.

Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват, привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1 предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021 г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и 4 конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка, вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.

Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В този смисъл са решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, Второ ГО; решение по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, Второ ГО; решение по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, Второ ГО; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, Четвърто ГО, определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на ВКС, Трето ГО.

Трикратният годишен размер на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, формирана като сбор от основен лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни пункта е 30 % /основен лихвен процент към датата на сключване на договора – 0. 00 %, плюс 10 %/, а дневният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен по ал. 1 /чл. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/.

Настоящият състав на съда споделя цитираната съдебна практика по приложението на ЗЗД, съгласно която трайно е прието като общо правило, че противоречи на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен кредит, надвишаваща размер, съпоставим с двукратния размер на законната лихва, а за необезпечен кредит – надвишаваща размер, съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава.

Съглашението за възнаградителна лихва по договор не може да бъде заместено от повелителни норми на закона, защото такива не са въведени от законодателя, в т. ч. съдът не намира основание да замести тази клауза с 5 разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Ето защо и по мнение на настоящия състав нищожността на клаузата от договора, уговаряща размер на възнаградителната лихва, води до нищожност на договора в неговата цялост, с оглед което и въз основа на договора лизингополучателят не дължи заплащане и на частта от главницата.

Настоящият състав споделя взетото принципно решение в Определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 151/2022 г. на ВКС, ГК, в което ВКС посочва, че: "приемането на норми като визираните в чл. 19, ал.

4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договерни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Когато законодателят, ръководейски се на свой ред от изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе норма като коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно прaвно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на имеративна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК"