Решение № 1758 от 12.12.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1758 гр. Плевен, 12.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20234430103382 по описа за 2023 година

Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП, съединен при евентуалност с иск с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК, и обективно кумулативно съединен иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 137,00 лв.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Д.

И. П., ЕГН **********, *** против *** ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от С.Н., в която се твърди, че на 18.11.2022г. Д. П. е сключила договор за потребителски кредит № *** с „***" ЕООД. Съгласно договора, кредиторът предоставя на потребителя в собственост парични средства в размер на 300 лв. Твърди, че в договорът било посочено, че ищцата ще ползва допълнителни услуги, за които следва да заплати допълнителна такса в размер на 220 лв. Твърди, че Д. П. е погасила изцяло кредита. Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл.

10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Смята, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, не му е предоставено 1 копие от Общите условия, процесният договор не е подписан от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК. Твърди, че размерът на шрифта, с който е изготвен договорът е под минимално изискуемия съгласно ЗПК, а именно под 12. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаната в съдържанието на договора допълнителна услуга обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Посочва, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. На следващо място смята, че допустимият ГПР е многократно над максимално допустимия, вземайки предвид сумата, която е начислена от кредитора. Твърди, че в процесния договор е уговорено ищеца да заплати сума за допълнителна/и услуга/и, която услуга е свързана с отпускането, усвояването и управление на заема. Счита, че така формулираната клауза /допълнителен договор/ е с цел заобикаляне на императивни правни норми и по - конкретно на нормите на ЗПК. Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК „***" ЕООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „допълнителна услуга", която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща 2 до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. Смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици. Смята, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност. Твърди, че услугата, за която се претендира заплащане, изобщо не е изпълнявана от ответното дружество.

Съгласно чл. 21 ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона е нищожна. Съгласно чл.

10а от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси за допълнителни услуги, но с ал. 2 законодателят е въвел забрана кредиторът да начислява такси и комисионни, свързани с действия по усвояването и управлението на кредита. Целта на таксите и комисионните по чл. 10а от ЗПК е да се покрият административните такси на кредитора по предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора, за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредита. Предвид на това е видно, че така формулираната клауза, на база на която е събрана сумата се явява в противоречие с императивното правило на чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

Посочва, че сезира съда с възражение за нищожност на целия договор и да се позове в мотивите си на нея, като не предявява самостоятелен иск за нищожност на целия договор. Дори и целият договор да не е нищожен, то твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно клаузата за допълнителна услуга. Моли да бъде съобразена и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която, когато съдът е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение, или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, без да се иска обявяване на договора за нищожен, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., 3 решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о., 2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о., 3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о. В този смисъл и Тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 1/2020г. ОСГТК на ВКС

Моли да бъде признато за установено, че точка 5 от договора за заплащане на такса за две допълнителни услуги „Фаст – даваща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и „флекси“ – даваща право на промяна на клаузата за закупено допълнително възнаграждение за кредитора за допълнителни услуги по договор за кредит № *** са нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправна клауза на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП -съдържа уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, защото задължава потребителя да заплати висока такса за законово задължение на кредитора да оцени кредитоспособността му; при условията на евентуалност като нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК - Годишният процент на разходите в процесния договор вследствие на дължимата такса по тази клауза става по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Моли, след допуснатото изменение в размера на предявения иск на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д ответника да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 137,00 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит № ***, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й 4 изплащане. Претендира направените деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който признава така предявените искове по основание и размер. Моли съдът да се произнесе с решение при условията на признание на иска съгласно чл.

237 ГПК. Моли да не бъдат възлагани разноски в тежест на ответника.

Твърди, че ищецът не е подавал до дружеството искания, молби, претенции за неоснователно заплатени от него суми. Твърди, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради което и на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК разноските се възлагат върху ищеца. В случай че бъдат възложени разноски и в тежест на ответника, с настоящото на основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че същото надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, като моли да бъдат взети предвид и измененията на Наредба 1, направени с ДВ. бр.45 от 15 Май 2020 г.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска.Съдът намира, че в конкректия случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл.237, ал.1.ГПК. Ответника е направил изявление, че признава иска. Спазени са и изискванията на чл.237, ал.3,т.1 и т.2 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, както и е такова, с което страната може да се разпорежда. С оглед направеното признание на иска, съдът намира предявените искове за основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявения си размер.

Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл.237, ал.2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за това.

Срещу направеното искане за присъждане на разноски от страна на 5 ищеца, ответника е противопоставил възражение, че е признал иска и не е станал причина за завеждането му, поради което разноските следва да бъдат поставен в тежест на ищеца, а в случай, че това възражение не бъде уважено, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина за завеждане на делото. Установи се, че ответника е включил в договора с ищеца-потребител неравноправна, поради което нищожна клауза, по която е събрана уговорената сума. Ищецът не е бил длъжен преди предявяване на иска да направи искане до ответника за връщане на недължимо платените суми.