Решение № 134 от 24.07.2026, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 134 гр. гр.Мадан, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от СЛАВЧО АС. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20265430100178 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от С. К. С. против Неткредит ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 557,00 евро, представляваща недължимо платени лихва и неустойка по Договор за потребителски кредит № *, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 17.05.2024 година ищцата сключила Договор за потребителски кредит № * с ответното дружество, по силата на който кредиторът „Неткредит" ООД, ЕИК 201253421 й предоставил заем в размер на 2 500,00 (две хиляди и петстотин) лева. Съгласно чл. 11 от договора общата сума, дължима от Кредитополучателя по договора е в размер на 3696,00 лева, при сума на получаване 2500,00 лева, при ГПР 49,31 %, годишен лихвен процент - 40,76%, при срок на кредита от 24 месеца. Съгласно чл.

4, ал. 3 от договора кредитополучателят е длъжен да предостави до края на следващия ден от сключване на Договор за потребителски кредит, гаранция по кредита, подробно посочена в общите условия на договора. Банковата гаранция следва да бъде за сума в размер на лева и да бъде със срок на валидност до 19.05.2026г. Съгласно чл. 6 от договора, в случай че не бъде предоставена банкова гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на лева. Неустойката се дължи за периоди, в които кредитът не е бил обезпечен, като се заплаща заедно с всяка една погасителна вноска. Уговорените клаузи на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл.21 ал. 1 от ЗПК, чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Ищецът се позовава на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Сочи, че в случая страните са уговорили, че кредитополучателят е длъжен в срок до края на следващия ден от сключването му да предостави на кредитора обезпечение под формата на гаранция по кредита, като за неизпълнението на това задължение е предвидена неустойка в размер на 4512,00 лв.

Предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава 1 многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Сочи, че клаузите на чл. 4 ал. 3 и чл. 6 от Договор за потребителски кредит № *, спрямо които ищецът следва да заплати неустойка за непредоставена гаранция, са и неравноправни на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Позовава се на чл. 22 от ЗПК, като сочи, че процесният договор е недействителен поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Излага подробни съображения в тази насока. В изпълнение на Договор за потребителски кредит № * ищецът е заплатил на ответника сумата от 3590,00 лева. Поради недействителността на договора за заем за него е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която е получил по него – 2 лева, а не на лихви и други разходи. Следователно, разликата между заплатената сума от 3 590,00 лева до дължимата от 2 500,00 лева в размер на лева, равняваща се на 557,31 евро, била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва сключването на 17.05.2024 г. на договор за кредит № * между страните по делото, по силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в размер на 2 500.00 лева. Оспорва следните възражения на ищеца: нищожност на неустоечната клауза, поради накърняване принципа на добрите нрави и неравноправие между страните; недействителност на Договора за потребителски кредит № * от 17.05.2024 година. В ОИМ се твърди, че с договорената неустойка кредитополучателят бива мотивиран да предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратък времеви период, за да избегне начисляването на неустойката. В процесния договор за кредит ясно и непротиворечиво е посочено, че лихвеният процент по кредита, като същият е фиксиран за целия период на договора (чл. 11 ал. 1 във вр. с т. 1, част III от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит). Условията за прилагане на лихвения процент са налице в чл. 3, ал. 2 и 3, чл. 11, ал. 7 от договора, като в същия е налице информация за потребителя, че лихвата по кредита на ден е в размер на 1/360 от годишния лихвен процент. Информацията за индекс или референтен лихвен процент, периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент е неприложима в процесния случай, тъй като по кредита е приложим фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ДР към ЗПК. Видно от изложеното процесният договор за кредит отговаря на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от договора, а общата сума, дължима от кредитополучателя в ал. 5 на чл. 11 от договора. ГПР е изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит.

Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на годишния процент на разходите.

Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към ЗПК. Тъй като компонентите, които следва да се включат в ГПР са нормативно определени, то и за кредитора не е налице задължение за тяхното посочване в договора за кредит (в този смисъл и т. 3 Решение по дело С-932/19 във връзка със съображение 13 от преамбюла на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори). Неустойката по чл. 6, ал.1 от договора не е елемент от ГПР по кредита и от същественото съдържание на договора (т.е. и без нея договорът би бил сключен , за разликата от уговорката за лихва, която е неотменна част от същественото му съдържание ), понеже представлява разход при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал.3, т. 1 от ЗПК, но дори и да би се прело, че е такъв елемент и е трябвало да бъде включена, невключването и не води до недействителност на целия договор и съответно не лишава от действие уговорката за възнаградителна лихва.

„Неткредит“ ООД оспорва получаване на сумата в размер на 557.00 евро над главницата, още повече, че липсват и приложени доказателства за твърденията на насрещната страна. По 2 изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Безспорно между страните е, че между тях е сключен договор за кредит № * от 17.05.2024, по силата на който на ищеца е предоставена сумата от 2500 лева.

Като доказателство по делото е прието заверено копие от процесния Договор за кредит № * от 17.05.2024 г. от който е видно, че по силата на сключения между страните договор ищецът С. К. С. се задължил да върне предоставената сума в срок до 18.05.2026 г., при договорен лихвен процент 40,76% и ГПР посочен в договора 49,31%. В договора е инкорпориран погасителен план, като е посочена и общо дължимата сума от потребителя в размер на 3696 лева, от която 1196 лева - лихва и 2500 лева - главница, платими на 24 бр. месечни вноски в размер на 154 лева всяка.

Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят е длъжен да предостави до края на следващия ден от сключване на Договор за потребителски кредит, гаранция по кредита, подробно посочена в общите условия на договора. Банковата гаранция следва да бъде за сума в размер на 3696.0 лева и да бъде със срок на валидност до 19.05.2026г. Съгласно чл. 6 от договора, в случай че не бъде предоставена банкова гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 4512.00 лева. Неустойката се дължи за периоди, в които кредитът не е бил обезпечен, като се заплаща заедно с всяка една погасителна вноска.

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор между страните по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК. Според чл.

22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба са релевирани основания за недействителност на процесния договор свързани с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. С разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР 49,31 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита.

Прочитът на съдържанието на посочената неустоечна клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така въведените изисквания в цитираната договорна клауза за вида гаранция по избор на кредитополучателя, създават 3 значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. От друга страна непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер очевидно би бил надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК вземайки предвид посочения в договора ГПР, който е близък до максималния предвиден в закона и включвайки уговорената неустойка. С оглед изложеното са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото посочения в договора ГПР не отговаря на действителния такъв. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор за кредит е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. На осн. чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, която в случая е 2500 лева.