Решение № 1729 от 05.07.2022, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 12950/2021
- Вид
- Решение № 1729
- Подписан
- 05.07.2022
- В сила
- 05.07.2022
- Състав
- Теменужка Симеонова, Хрипсиме Киркор Мъгърдичян, Десислава Александрова Алексиева
Цитирани разпоредби
- чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 236, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 113, ал. 1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- § 7, ал. 1, т. 4 · Закон за местното самоуправление и местната администрация
РЕШЕНИЕ
№ 1729 гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Теменужка Симеонова
Членове:
Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100512950 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.08.2021 год., постановено по гр.дело №26669/2019 год. по описа на СРС, ГО, 174 с-в, С.О. е осъдена да заплати на Л. Г. К. по иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 52 ЗЗД сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на падане в несигнализирана и необезопасена дупка на тротоара на 30.03.2019 год., около 06.30 ч., в гр.София, ул.“****, пред сградата на фирма „М.“ АД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.05.2019 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 780 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че са налице условията за ангажиране на гаранционно-обезпечителната му отговорност по чл. 49 ЗЗД. Решението не било мотивирано и не били обсъдени всички доказателства по делото.
Доказването на елементите от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД било в тежест на ищцата, като само вината се презюмирала. В исковата молба липсвало точно посочване на конкретния участък на тротоара, на който според твърденията на ищцата се намирала несигнализираната и необезопасена дупка. Липсвали и доказателства за наличието на такава дупка. Тротоарът пред сградата на магазина на „М.“ АД представлявал прилежаща към нея площ, което изключвало задължение от страна на С.О. за почистване, обезопасяване и обозначаване, който извод следвало от нормата на чл. 67, ал. 1, т. 2 от Наредба за 1 управление на отпадъците и опазване на чистотата на територията на С.О.. По делото било спорно и дали твърдените вреди са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с необезопасяването на дупка в участък от тротоар или се дължат на невниманието на ищцата. Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по релевираното възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Конкретната метрологична обстановка налагала ищцата да съобрази своето придвижване на мястото на инцидента. В разглеждания случай тя била допринесла в голяма степен за настъпилия вредоносен резултат. Причинените вреди били косвени. Инцидентът бил настъпили вследствие на случайно събитие или криво стъпване, поради краткотрайна разсеяност от страна на пострадалата, на нестабилност на походката поради ползване на неподходящи за сезона обувки. СРС бил кредитирал безкритично показанията на разпитания по делото свидетел Х. – син на ищцата. Показанията на посочения свидетел обаче били субективни и не били безпристрастни, като същият не бил и очевидец на инцидента. Сочи също така, че претендираният от ищцата размер на обезщетението за неимуществени вреди бил прекомерно висок и не съответствал на принципа, залегнал в нормата на чл. 52 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен, евентуално размерът на обезщетението за неимуществени вреди – намален. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата Л. Г. К. счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че по делото е доказано осъществяването на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, общественият паркинг в селищата и зелените площи за обществено ползване имали характера на публична общинска собственост. Според чл. 167, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, службите за контрол, определени от кметовете на общините, следвало да контролират в населените места изправността на състоянието на пътната настилка, пътните съоръжения и пътната маркировка, като администрацията сигнализирала незабавно за препятствията и ги отстранява във възможно най-кратък срок. Освен това според нормата на чл. 31 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществявало от общините, а общинските пътища били публична общинска собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП. При съобразяване на дефинитивните норми на § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗП, даващи определение на понятията „път“ и „земно платно“ следвал изводът, че тротоарът е част от пътя /улиците/.
Следователно посочените норми задължавали С.О. да стопанисва и поддържа улиците и тротоарите на територията на гр.София, което включвало недопускането, съответно отстраняването на дупки по тях. Тези задължения С.О. изпълнявала чрез своите служители или чрез други лица, на които била възложила изпълнението на тези задължения, като носела обективна гаранционно-обезпечителна отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД за действията или бездействията на същите лица, натоварени с извършването на възложената работа по поддръжката на улицата и тротоарите на територията й. Съгласно разрешението по т. З от ППВС № 4/1975 год., собственикът на вещта отговарял по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД, при възможност за обезопасяването й, ако това не е направено. В 2 разглеждания случай собственик на улицата и тротоара, където бил станал процесният инцидент бил именно С.О., като не били представени каквито и да било доказателства собствеността на пътния участък да принадлежи на юридическо лице, а доказателствената тежест в тази насока била на страната, която се позовава на това обстоятелство. Дори обаче общината да била възложила на трето лице стопанисването на конкретен участък от пътната мрежа, това не отменяло нейното задължение като собственик на пътната мрежа, а това можело да има значение за отношенията между общината и нейните контрагенти.
Неоснователно било възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, тъй като по делото не били представени доказателства за това. Не било твърдяно конкретно нарушение на правилата за движение по пътищата. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не можел да почива на предположения – следвало да бъдат установени конкретни действия или бездействия на пострадалото лице, с които са създадени са условия за настъпване на вредоносния резултат или същият е бил улеснен. Допуснатият до разпит свидетел бил установил както времето и мястото, на което бил станал процесният индидент, така и настъпилите неимуществени вреди. Свидетелят подробно бил обяснил както наличието на първоначален шок, болките, страха и уплахата, които ищцата била преживяла непосредствено след инцидента, така и преживените след инцидента болки, неудобствата и несгоди, които се е наложило да изтърпи. Установено било, че няколко месеца след инцидента се е налагало да се полагат ежедневни грижи за ищцата, като през това време тя не можела да се движи, обслужва самостоятелно, като се налагало постоянно да има човек, който да й помага. Освен това ищцата била приемала болкоуспокояващи медикаменти, за да може да спи спокойно.
Болките, с различен интензитет и сила, били продължили няколко месеца след пропадането в необезопасената дупка. Видно било от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза, че увреждането, което била претърпяла ищцата, можело да бъде причинено от описаното в исковата молба падане, като било нормално възстановяването при този тип увреждания да трае около 3-4 месеца, както и да е налице дефицит на движенията на увредения крайник. В този смисъл налице било увреждане на здравето на ищцата, изразяващо се в счупване на лявата ръка, което било настъпило в резултат на неподдържане на пешеходен участък, явяващ се общинска собственост, поради което ответникът следвало да обезщети понесените от ищцата болки и страдания. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 о т ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 3 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Във връзка с поддържаното от жалбоподателя оплакване за допуснато нарушение на чл.
236, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав приема, че тази норма посочва съдържанието на мотивите, като акцентира на пълнотата при оформянето им. В мотивите съдът е длъжен да посочва само обстоятелства и съображения, въз основа на които е изградил убеждението си.
Действително липсата на мотиви би лишила по-горната съдебна инстанция от възможността да провери валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. В разглеждания случай не е налице липса на мотиви, която да прави обжалваното решение на СРС неразбираемо /дори и чрез тълкуване/ и в този смисъл недействително. В същото са изложени фактически и правни изводи за правопогасяващите процесните вземания факти.
Ако съдът не изложи в мотивите си всички твърдения и възражения на страните или не обсъди някое доказателство, това може да доведе до неправилно решение, поради съществено нарушение на процесуални правила, но тогава не може да има позоваване на нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, а на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, която се отнася до решението. И това е така, тъй като непълните мотиви могат да не се отразят на правилността на крайния извод на съда.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и 4 виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители на С.О., то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт и поддържане на процесния пътен участък.
Разпечатката съдържа 28 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c42c941b-6f31-4437-b9f4-5213ee005aa6