Решение № 5693 от 08.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5693 гр. София, 08.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100504796 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. А. А. и А. А. А., подадена чрез пълномощника им адв.Ж. Ж., срещу решение № 1657 от 04.03.2022 г., постановено по гр.дело № 55082/2021 год. по описа на СРС, Г.О., 32 с-в, в частта, с която е признато за установено, че А. А. А., ЕГН **********, с адрес: с.Лозен, кв.Долни Лозен, ул.“******* дължи на ищеца „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „*******, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 23503/2021г. на СРС, 32 състав, а именно: 247,55 лв. , в частта, с която е признато за установено, че М. А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, дължи на ищеца „Топлофикация София” ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №23503/2021г. на СРС, 32 състав, а именно: - 742,66 лв. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. В жалбата е направено искане решението да бъде отменено в обжалваната част, с която 1 са уважени предявените установителни искове, и вместо това да бъде постановено друго, с което да същите да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.М.К., оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Т.С.“ ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В настоящия случай, с петитума на исковата молба са предявени обективно съединени установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на конкретно посочени суми от страна на ответниците.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по 2 който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо в обжалваната от ответниците част, поради следните съображения:

При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Видно от подадената от ищеца искова молба срещу ответниците, предмет на предявените положителни установителни искове е установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 07.05.2021 год. по ч.гр.дело № 23503/2021 год. по описа на СРС, 32 състав, срещу която е подадено възражение от ответниците, в качеството им на длъжници. Както изрично е разпоредено в закона, искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 от ГПК.

Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС - решение № 138 от 25.06.2010 г. по т.дело № 927/2009 г., ІІ т.о., решение № 102 от 09.07.2010 г. по т.дело № 767/2009 г., І т.о., определение № 417 от 03.06.2011 г. по ч.т.дело № 315/2011 г., І т.о. и др., че с исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от кредитора - заявител в заповедното производство се цели установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение, спрямо длъжника – ответник по иска. Предвидените от законодателя предпоставки за предявяване на специалния установителен иск предопределят не само предмета на делото и пределите на търсената съдебна защита, но и страните в исковото производство. В случая, в петитума на исковата молба, с която е сезиран съда, ясно е посочено, че се иска установяване съществуването на вземането по отношение на ответника по делото, за което е издадена оспорената от него заповед за изпълнение на парично задължение, като е налице съответствие между обстоятелствена част и петитум.

Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена 3 претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.

Отделно от изложеното, съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

На следващо място, съдът приема, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право.

С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum и е недопустимо. Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от 4 съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения в нея петитум.

В процесния случай, настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният съд не е разгледал предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове, така както са заявени по петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо решение. В процесния случай, диспозитивът на решението на първостепенният съд не изяснява предмета, по който се е произнесъл посочени са страните, но не е посочена правната квалификация на предявените установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК/ в случая точната правна квалификация на спорното материално право е чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД/, не се установява и по отношение на кой топлоснабден недвижим имот се е произнесъл съда с предявените искове. От друга страна, диспозитивът на първоинстанционното решение не съответства и не е в отговор на петитума на исковата молба, който от своя страна е напълно съобразен с наведеното с обстоятелствената част на исковата молба, извъндоговорно основание на предявените установителни искове. Исковата претенция е основана на неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД от ответниците. Съдът не е разгледал исковата претенция на заявеното от ищеца извъндоговорно основание. Както съдебната практика, така и доктрината последователно и еднозначно поставят неоснователното обогатяване в групата на извъндоговорните отношения. В обособената група на извъндоговорните задължения, макар и вътрешно нееднородна, имплицитно се съдържа идеята, че към тях не се прилагат принципите и правилата на договорните облигации. Този извод се налага от това, че при неоснователното обогатяване задълженията възникват независимо от това дали са желани и съдържанието им се определя от закона, а не от волята на страните. Или обобщено, с оглед изложеното - като източник на задължения неоснователното обогатяване поражда конкретни правоотношения имащи извъндоговорен, облигационноправен характер. Субективният състав на това правоотношение включва лицето, което е дало нещо без основание и този който е получил облагата. Съдържанието на правоотношението обхваща правото на обеднелия да иска връщане на неоснователното даденото и задължение на обогатилия се да върне неоснователно получената облага.