Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1184 от 11.09.2024, Районен съд - Плевен

Съд
Районен съд - Плевен
Дело
Гражданско дело 2559/2024
Вид
Решение № 1184
Подписан
11.09.2024
Състав
Ася Трифонова Ширкова

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.214 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 ал.1 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.138 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 ал.1 пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.143 ал.2 т.20 · Закон за защита на потребителите
  • чл.143 ал.2 т.5 · Закон за защита на потребителите
  • чл.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.16 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал.5 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21 ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1184 гр. Плевен, 11.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Тр. Ширкова при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело № 20244430102559 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Х. П. М., чрез адв. Д.М., против „***“ ЕООД, ***************, с която са предявени: иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на гаранция №***/18.01.2022г. е нищожен, и иск по чл.55 ал.1 пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5лв. - като частичен иск от общо 155 лева, представляваща недължимо платена сума, по нищожен договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба. Претендират се разноски.

Представят се писмени доказателства. Твърди се, че на 18.01.2022г., ищецът е сключил с „***” АД, договор за паричен заем № ***, за сумата от 400 лева.

Твърди се, че по силата на чл.4 от Договора, заемът следвало да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция; поръчителите следва да отговарят на определени условия. Твърди се, че на същата дата, между ищеца и ответника бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство №***, по силата на който ответникът „***” ЕООД- като поръчител поел задължение да обезпечи пред „***“ АД, задълженията по 1 договора за заем. По сключеният договор за предоставяне на поръчителство, ищецът- заемател, се задължил да заплати на „***” ЕООД, възнаграждение от 155 лева, което било разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Твърди се, че съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на „***“ АД, което от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „***” ЕООД, да събира сумите по процесния договор за поръчителство, като възнаграждението се дължи в полза на поръчителя - „***” ЕООД. Твърди се, че Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен- поради липса на основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга; твърди се нищожност, поради противоречие със закона- чл.138 от ЗЗД и поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че с договора за поръчителство се цели заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че клаузата по чл.4 от Договора за заем също е нищожна. Твърди се, че ищецът изцяло е погасил задължението по кредита.

Твърди се, че ищецът има качеството на потребител. Твърди се също, че заемодателя и поръчителя са „свързани лица“. Въз основа на изложеното е предявил и исковете си.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковата молба.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

С определението за насрочване на делото, съдът е конституирал „***“ АД, като трето лице помагач.

В хода на делото ищецът поддържа исковата си молба и прави изменение в размера на предявените искове, като с определение от 05.09.2024г., на основание чл.214 ал.1 ГПК, съдът е приел, че предявеният с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД иск е с цена 244,15 лева вместо първоначално посоченото 5 лева частично от 155 лева.

По делото се установява, видно от представеният договор за заем №***/18.01.2022г, че между ищеца- като заемател и „***“ АД- като заемодател, е сключен договор за заем, за сумата от 400лв., при ГПР от 40,00%. От съдържанието на Договора за заем- чл. 4 се установява, че заемателят следва да предостави на заемодателя обезпечение, в една от 2 следните форми: Двама поръчители, Банкова гаранция или Одобрено от заемателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.

По делото се установява, видно от представеният договор за предоставяне на гаранция № ***/18.01.2022г., че между ищеца като потребител и ответника „***“ ЕООД като гарант е сключен договор, по силата на който потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя по Договора за заем №***/18.01.2022г. - „***“ АД, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения по договора.

Видно от чл.3 договора, потребителят дължи на гаранта възнаграждение от 244,15 лв, платимо на вноски, в размер на по 48,83лв., заедно с погасителните вноски по заема. Видно от договора, заемодателят е овластен да приема изпълнението, вместо гаранта.

По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението на която се установява, че общо изплатените от страна на ищеца суми, по сметка на заемодателя „***“ АД, са в размер на 685 лв, от които : 400 лв.- главница по кредита, 40,85лв.- договорна лихва и 244,15лв.- гаранция по договора за предоставяне на гаранция. Установява се от заключението, че в счетоводството на заемодателя, съответните суми се отразяват като задължение към „***“ ЕООД за възнаграждение за гаранция. В проведеното по делото съдебно заседание вещото лице заяви, че „***“ АД е превело изцяло сумата за гаранция по сметка на ответника „***“ ЕООД.

От правна страна, съдът приема, че сключеният между ищеца и “***“ АД договор за заем е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закон за потребителския кредит. Съгласно чл.9 ЗПК, Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно чл.10 ЗПК, условие за неговата действителност е писмената форма.

Видно е, че съгласно чл.4 от договора за кредит, заемателят се задължава 3 да обезпечи задължението си в тридневен срок от сключването му, като предостави едно от описаните обезпечения – две физически лица-поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество гарант. Съдът приема, че клаузата по чл.4 от договора за заем е нищожна, на основание чл.21 ал.1 ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорените в чл.4 Договора за кредит начини за обезпечаване – в тридневен срок да осигури поръчители, банкова гаранция или сключване на договор за поръчителство с посочено от кредитора лице, са трудно осъществими, поради което клаузата се явява неравноправна, по смисъла на чл.143 ал.2 т.20 от ЗЗП.

От друга страна, възнаграждението по договора за гаранция представлява скрит разход и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните (недействителност на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД).

Така уговореното възнаграждение по договора за гаранция противоречи и на императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а то не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19 ал.5 ЗПК - клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 40%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19 ал.4 ЗПК. Така определен, размерът не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен между ищеца като потребител и ответника „***“ ЕООД.

Съгласно §1 т.1 ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички 4 разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.“ Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Следва да се отбележи също, че справка в Търговския регистър показва, че заемодателят “***“ АД е едноличен собственик на капитала на гаранта „***“ ЕООД, и двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.3 ал.3 от договора за предоставяне на гаранция, “***“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.

При така изложеното съдът прави извод, че сключването на договор за гаранция с ответника е условие за сключване на договора за кредит, тъй като осигуряването на поръчители, които да отговарят на посочените изисквания и предоставянето на банкова гаранция за срок от три дни е практически невъзможно.

Освен това договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. По този начин кредитодателят прехвърля отговорността от неизпълнение на едно свое задължение на кредитополучателя.

Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия 5 дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19 ал.1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен - над 50%, съобразно заключението на ВЛ.

Съдът приема, че двата договора - за заем и за предоставяне на гаранция, макар формално да представляват самостоятелни договори, следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита.

Договорът, сключен между потребителя и “***“ АД, и договорът, сключен между потребителя и „***“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността на клаузата по чл.4 от Договора за кредит, се отразява и на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Договорът за предоставяне на гаранция №***/18.01.2022г, заобикаля закона и на основание чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП е нищожен.

Предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на