Решение № 940 от 14.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 940 гр. София, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-14, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Георгиева при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Петя Георгиева Търговско дело №

20251100901520 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и ал.2 ЗЗД и чл.92 от ЗЗД от „МАНГ“ООД с ЕИК 130024809 против „ИНКА ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ООД за осъждането им да върне получена в заем сума, съгласно договор от 05.03.2024 г. и Анекс от 17.12.2024 г. в размер на 160 000 лв.

– валута преди въвеждането на еврото в РБ с вл. в сила на ЗВЕРБ от 01.01.2026г.; уговорената лихва върху заетата сума по т.2 от договора и Анекса в размер на 3000 лв. (3 % годишно, за периода от 05.03.2024 г. до 31.08.2024 г.) и 8450 лв. (6, 5 % годишно за периода от м.септември – м.декември 2024 г. и м.януари – м. май 2025 г.) , както и лихва за забавено плащане по т.4 от Анекса (15 % месечно за периода от 31.05.2025 г. до завеждане на исковата молба) в размер на 72 000 лв. и неустойки за неизпълнение съгласно т.8 от Договора в размер на 10 000 лв. и по т.5 от Анекс от 17.12.2024 г., в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане на дължимите суми и разноски по делото.

Ищецът твърди, че помежду им е сключен Договор за заем с ответното дружество на 05.03.2024г. за сумата 200 000 лева, при уговорена лихва от 3% годишно за срок до 31.08.2024г. В Договора за заем била предвидена лихва за просрочие в размер на 10% на месец за всеки започнат месец просрочие и неустойка в размер на 10 000 лева, в случай, че заетата сума не бъде върната в посочения размер и срок и започне процедура по принудително събиране на сумата. Ответното дружество върнало част от заемната сума в размер на 40 000 лева на 02.12.2024 г. С Анекс от 17.12.2024г. между същите страни бил уговорен срок за изплащане на остатъка от сумата в размер на 160 000 лева, а именно 5 месеца, считано от 17.12.2024 г., или до 16.05.2025 г. Договорено било лихвата от 31.08.2024 г. да бъде 6, 5% годишно върху неизплатената сума, лихвата за просрочие да бъде 15% месечно, считано от 31.05.2025 г. за всеки започнат месец и неустойка при неизпълнение от страна на заемателя в размер на 25 000 лева.

Въпреки, че били проведени множество разговори, на които ответното дружество било поканено да изпълни задълженията си по Договора за заем и Анекса към него, до момента на предявяване на иска сумата от 160 000 лева, договорената годишна лихва, лихвата за просрочие и договорената неустойка не били заплатени, поради което за 1 ищеца бил налице интерес да потьрси правата си по съдебен ред.

В срок, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете като неоснователни, а при евентуалност поддържа, че искът за договорна лихва е завишен по размер, тъй като не съответства на уговореното в договора. Възразява, че съгласно договора не са уговорени две отделни неустойки – по т.8 от договора (10 000 лв.), и т.5 от Анекса (25 000 лв.), които са с идентично съдържание и недопустимо се претендира плащането им на едно и също основание.

Оспорва клаузата на т.4 от Анекса, който по същността си е неустоечна клауза, като нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като със същата е уговорена неустойка, чиито размер надвишава очакваните от забавеното изпълнение вреди и цели несправедливо обогатяване на кредитора. При евентуалност – оспорва исковата претенция за неустойка по т.4 от Анекса по размер, като счита същият за неоснователно завишен.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по свое убеждение и при спазване на разпоредбите на чл.235, ал.2 от ГПК, прие от фактическа и правна страна следното:

Правоотношението между страните е възникнало на основание сключен договор за заем на сумата 200 000 лв. и Анекс към него. Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен в момента, когато въз основа на постигнато между страните съгласие едната страна даде, а другата - получи в заем пари. Безспорно е и установено от заключението на вещото лице по ССчЕ, че ответното дружество е получило заемната сума по банков път на 05.03.2024 г.(извлечение от Postbank № 11/05.03.2024 г.). Уговорено е, че срокът за връщане до 31.08.2024 г. Съгласно договора страните са уговорили, че заемополучателят дължи възнаградителна лихва 3 % годишно (т. 2); лихва за просрочие 10 % месечно за всеки започнат месец (т. 7); неустойка при неизпълнение и стартиране на принудително събиране – 10 000,00 лв. (т. 8). Не се спори, че на 02.12.2024 г. е върната само част от сумата 40 000 лева. С извършеното частично плащане главницата е намалена до 160 000 лв.

Страните са сключили анекс към договора от 17.12.2024 г., с който са се споразумели, че дължимата договорна лихва се променя на 6, 5 %, считано от 31.08.2024 г. В чл.3 от Анекса са се уговорили, че сумата следва да се върне в удължен срок – до пет месеца, считано от датата на подписване на анекса (т.е. до 17.05.2025 г. (т. 3), чрез ежемесечни плащания. С анекса към договора са се уговорили, че срокът за връщане на заемната сума (падежа) е 31.05.2025 г. (вместо 31.08.2024 г.)

Страните са се договорили, че считано от 31.05.2025 г. се начислява лихва за просрочие в размер на 15 % месечно за всеки започнат месец (т. 4); договорена е допълнителна неустойка от 25 000,00 лв. при неизпълнение и стартиране на принудително събиране. Със сключването на анекса се цели изменение на съдържанието на вече съществуващите клаузи на договора, а не поемане на нови задължения.

От заключението на вещото лице се установи, че размерът на дължимата договорна лихва по т. 2 от Договора за заем (3 % годишно) и по т. 2 от Анекса (6,5 % годишно) е в размер на 11 450, 00 лв. Вещото лице посочва и вариант на изчисление на размера на лихвата, при пропорционална дневна база, при реален брой дни в месеца е в размер на 11 383,57 лв. Относно размерът на размерът на дължимата лихва за просрочие по т. 7 от Договора за заем (10 % месечно) и по т. 4 от Анекса (15 % месечно) вещото лице депозира заключение, че претендираната неплатена лихва за просрочие по т. 4 от Анекса, за периода 31.05.2025 г. – 01.08.2025 г. възлиза на 72 000, 00 лв. От съдържанието на договора и анекса следва, че с тези клаузи (чл.7 от договора, изм. с чл.4 от Анекса) е уговорено задължение на ответника за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение за период след настъпване на падежа на задължението.

2

Чл.5 от Анекса пък уговоря, че при същото неизпълнение и започване на принудително изпълнение ще се дължи допълнителна неустойка в размер на 25 000 лв., вместо 10 000 лв. (чл.8 от договора). От заключението на вещото лице се установява, че сумите не са платени, а и ответникът не оспорва тези твърдения и не представя доказателства за плащане.

Съдът, при така установената фактическа обстановка, намира предявеният главен иск за основателен и доказан. Страните са в договорни правоотношения по договор за заем, съгласно който ответникът е задължен да върне заемната сума в срок до 17.05.2025 г. и след настъпване на падежа за него е възникнало задължението да заплати 160 000 лв., ведно с договорната лихва по чл.240, ал.2 ЗЗД, изчислена от ССчЕ на 11 450 лв. Същата е формирана от дължимата се съгласно лихва по т.2 от договора (3%), които с Анекса от т.2 - от 1.08.2024 г. е изменен на 6, 5 %, начислени за съответния период на действие на клаузите (от 05.03.2024 г. – 31.08.2024 г. (3000 лв.) и от м.09 – 2024 до м. май 2025 г. – 8450 лв.)и възлизащи общо 11 450 лв.

Съгласно клаузата на чл.7 от договора, изм. с чл.4 от анекса е уговорено, че при неизпълнение на това задължение да върне сумата на падежа заемополучателят ще дължи лихва в размер на 10 %, изм. на 15 %, считано от 31.05.2025 г. от всеки започнат месец на просрочие. Клаузата съставлява уговорка за заплащане на неустойка за забавено изпълнение (съгласно чл. 7 от Договора и чл.4 от Анекса) след настъпване на падежа на договора.

Предмет на делото е и претенция за неустойка по чл.8 от договора, изм. с чл.5 от Анекса (в размер на 25 000 лв.), която съставлява неустойка за същото неизпълнение – забава. За да бъде основателна претенцията по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка за забавено неизпълнение на посочените задължения следва да бъде доказано по делото сключването на валиден договор между страните, наличието на изрична уговорка за дължимостта на неустойка за забава в изпълнението, изправност на страната, която я претендира, виновно неизпълнение на задълженията на насрещната страна и размера на неустойката. При преценка основателността на иска за неустойка следва да бъде взето предвид приетото в постоянната практика на ВКС, че неустойка се дължи само в случаите и при условията, за които е договорена, като задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява (така решение № 111/28.07.2009 г. по т. дело № 714/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и Решение № 240/15.01.2014 г. по т.д. № 959/2012 г. на ВКС, II т.о . От разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД може да бъде направен извод, че вреди от неизпълнение могат да се търсят както за неточно (забавено) изпълнение, така и за пълно неизпълнение на едно задължение. Чл. 88, ал.1 ЗЗД пък изрично предвижда възможност за търсене на вреди от неизпълнението и след разваляне на договора. Тези законови възможности обаче дават възможност обезщетение за вреди от договорно неизпълнение да се търси по общия ред. Ако се претендира неустойка, то следва страните изрично да са уговорили в договора при коя от посочените хипотези се дължи неустойка и съответно в какъв размер извод, че забавено изпълнение има тогава, когато договорът не е прекратен и е възможно реално изпълнение на забавеното задължение, (кредиторът може да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата). Когато изпълнение на задължението стане невъзможно по някаква причина или пък кредиторът изгуби интерес от изпълнението, той може да търси обезщетение за вреди вместо изпълнение, т.е., компенсаторно обезщетение. Когато договорът бъде прекратен и едно задължение все още не е изпълнено, въпреки, че е настъпил падежът му, то вече не е забавено, а е неизпълнено, защото предвид прекратяването на договора изпълнение не може да се очаква. Тук също кредиторът може да търси компенсаторно обезщетение за вреди. Горното се отнася и за неустойката, доколкото една от основните и функции е обезщетителна по отношение на съответните вреди.

В случая - за срока на действие на договора заемодателят дължи уговорената 3 договорна лихва (чл.240, ал.2 ЗЗД), а след като е настъпил падежа на задължението за връщане на заемната сума, и лихва за забавеното изпълнение. Претенциите на ищеца за присъждане на лихва за просрочие за период след 31.05.2025 г. до завеждане на исковата молба са основателни, тъй като се касае за уговорена лихва за забавено изпълнение на парично задължение и следва да се уважат в претендирания размер.

Неоснователна обаче е претенцията за неустойка за забава по т.4 от Анекса, тъй като клаузата е нищожна съобразно критериите за преценка действителността на клаузата за неустойка като съответстваща на добрите нрави, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и не поражда действие. На първо място – с уговорената неустойка се цели „обезщетяване“ на вреди от забавено изпълнение, едновременно с уговорената лихва за забава. Преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Със сключването на клаузата за неустойка не е предвидена да обезщети вредите от неизпълнението, нито да санкционира неизправната страна, а да обогати неоснователно ищеца, който вече е обезщетен за забавата съгласно клаузата на т.7 от договора и т.4 от Анакса. Противоречието на неустойката със закона или с добрите нрави води до нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и 3-то ЗЗД.