Решение № 1408 от 13.12.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1408 гр. Варна, 13.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мая М. П. като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско дело № 20243100501102 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба вх. №

23709/22.03.2024г., подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, чрез юриск. К.З., против Решение № 490/16.02.2024г., постановено по гр. д. № 8568/2023г. по описа на ВРС, в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за приемане за установено между страните, че ответникът А. Ж. С., ЕГН **********, гр. Варна, дължи на ищеца следните суми: сумата от 12511,22 лева – представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта с № PLUS15155185, сключен на 09.08.2017 г.; сумата от 3007,15 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.09.2020 г. до 20.02.2025 г.; сумата от 2982,03 лева – мораторна лихва за периода от 20.10.2020 г. до 16.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.02.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и в частите, с които осъдителните искове на дружеството за присъждане на част от гореописаните суми са отхвърлени.

Във въззивната жалба се навежда оплакване, че решението е неправилно. На първо място, счита, че съдът неправилно приел за недействителен процесния договор на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с аргументи, че в ГПР /годишен процент на разходите/ в размер на 11,40 % по договора били включени и плащанията по договора за застраховка, както и че при изчислението на ГПР били отразени допусканията. Сочи, че 1 договорът за застраховка е отделно съглашение и съдържа общи условия, които са различни от тези на потребителския договор. Твърди, че в ГПР не следва да включва застраховката по кредита, тъй като застраховката не е задължителна и не е поставена като условие за сключване на договора за потребителски кредит. Въззивникът обуславя извод, че в §1, т.1 от ЗПК изрично са посочени случаите, при които застраховката се взема предвид при определяне на ГПР, каквато хипотеза не счита, че е налице в настоящия случай. В подкрепа на твърдението си излага, че потребителят би могъл да прекрати договора за застраховка, без това обстоятелство да се отрази на действителността на договора за потребителски кредит. В допълнение, въззивникът посочва, че нито националният закон, нито Директива 2008/48/ЕО поставяли изискване към съдържанието на договора да се определят компонентите на ГПР, тъй като съдържанието му е нормативно определено. Оспорва извода на първоинстанционния съд за нищожност на ГПР и на лихвения процент, като посочва разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с което излага, че определените в процесния договор ГПР и ГЛП не надвишават допустимите размери. Моли за отмяна на първоинстанционния съдебен акт в обжалваните му части и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна – А. Ж. С., чрез назначения особен представител адв. С. З.-А., депозира писмен отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който оспорва изцяло наведените във въззивната жалба основания и доводи за отмяна на оспореното решение. Посочва, че договорът за застраховка бил поставен като условие за сключване на договора за потребителски кредит, тъй като разходите за застрахователната премия били изрично предвидени в договора за кредит като част от месечната погасителна вноска. Счита, че уговорената в процесния договор застрахователна премия в размер на 4725,00 лева е нищожна. Посочва, че в обжалваното решение правилно е възприето становището за нищожност на ГПР и ГЛП поради липса на яснота относно методиката при определянето им. На изложените в отговора доводи отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.

В открито съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата с писмена молба. Въззиваемата страна, чрез явилия се особен представител, поддържа отговора на въззивната жалба.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна – ищец в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Производството пред РС – Варна е проведено по предявени в условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно осн.чл.422 ГПК и заявени в условията на евентуалност осъдителни искове с правно осн. чл. 79 вр. чл.240 ЗЗД от „Юробанк България“ АД, ЕИК:

000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул.

„Околовръстен път“ № 260, и с адрес за кореспонденция: гр. София, ж.к.

„Младост 4“, Бизнес парк София, сгр.14, против ответник А. Ж. С. ЕГН:

**********, с адрес: гр./с. В. ***.

Твърденията в исковата молба и направените в отговора на исковата молба възражения от назначения на ответника особен представител са подробно докладвани от първоинстанционния съд и обективирани в мотивите на първоинстанционното решение.

2

Въззивният съд, като взе предвид събраните и проверени по делото доказателства в тяхната съвкупност, приложимата законова уредба и наведените във въззивната жалба оплаквания, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Извършвайки преценка за допустимост на първоинстанционното решение в обжалваните части, съставът на въззивния съд констатира следното:

Предмет на първоинстанционното решение и въззивна проверка са на първо място разгледаните от първоинстанционния съд по същество специални установителни искове с правно основание чл.422 ГПК за вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парични задължения №1091/01.03.2023г. по ч.гр.д. №2486/2023г. по описа на РС – Варна в полза на БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., със седалище Париж, Франция, чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България, ЕИК 204915054.

В първоинстанционното и в хода на въззивното производство, въззивникът „Юробанк България“ АД поддържа, че по силата на договор за прехвърляне на търговско предприятие по чл.15 ТЗ е придобил предприятието и дейността на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България, поради което е предявил исковете по чл.422 ГПК в качеството си на универсален правоприемник, както и в евентуалност осъдителни искове за същите вземания в случай, че съдът не възприеме извод за настъпила предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

По силата на чл. 422, ал.1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Т.е., процесуалното правоотношение се счита възникнало и производството образувано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая тази дата е 28.02.2023г. Договорът за прехвърляне на търговско предприятие датира от 31.05.2023г., т.е. е последващ момента на образуване на исковото производство. Обстоятелството, че в хода на производството пред ВРС е сключен договор по чл.15 от ТЗ и е вписано прехвърляне на цялото търговско предприятие на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД не може да доведе до автоматична промяна на страните по делото, доколкото сам по себе си клонът не е персонифицирано образование, няма правосубектност и не може да бъде и не е страна в процеса.

Макар и клонът да има относителна самостоятелност, то той не е правосубектен, поради което и страна както в материалното, така и в процесуалното правоотношение е самият търговец. Касае се за частно правоприемство по смисъла на чл.226 ГПК, настъпило по силата на сделка за прехвърляне на права, задължения и фактически отношения по чл.15 ТЗ /в този смисъл Решение №44/21.07.15г. по т.д.№4619/13г. на ВКС/, а не за универсално правоприемство по смисъла на чл.227 ГПК. В този смисъл, след 3 като спорното право е прехвърлено в течение на производството, то делото следва да продължи между първоначалните страни, като прехвърлителят БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., със седалище Париж, запазва положението си на главна страна и ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД не разполага с активна процесуална легитимация да води специалните установителни искове по чл.422 ГПК.

За пълнота следва да се посочи, че настоящият въззивен състав намира, че горният извод не се променя от разясненията, дадени с т.10б на ТР №4/18.06.2014г. по т.д. №4/2013г. ОСГТК на ВКС. За да достигне до този извод, съдът съобразява, че в мотивите на тълкувателния акт по посочения въпрос е посочено принципно, че при настъпило частно правоприемство, легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл.415, ал.1 ГПК. Исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл.226 ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал.2 и ал.3 ГПК. В последващ абзац са изложени мотиви за частна хипотеза на частно правоприемство по договор за цесия, при което е разяснено, че цесионерът няма качеството на заявител и указанията по чл.415, ал.1 ГПК се дават от съда на цедента, който е легитимиран да предяви иска. С предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на чл.226, ал.1 ГПК. По тези съображения искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента.

В процесния случай не се касае за сключен договор за цесия, поради което важими остават изложените от ВКС мотиви по общата хипотеза на частно правоприемство, в който случай легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл.415, ал.1 ГПК, какъвто в процесния случай е принципалът БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., със седалище Париж, делото следва своя ход между първоначалните страни и праводателят може да бъде заместен в процеса само в хипотезите на чл.226, ал.2 и 3 ГПК, които обстоятелства по настоящото дело не са налице.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав достига до извод, че поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца „Юробанк България“ АД, първоинстанционното решение се явява недопустимо по предявените искове по реда на чл. 422 ГПК. На основание чл.270, ал.3, изр.1 ГПК, обжалваното решение следва да бъде обезсилено в недопустимата част и производството по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, вр. чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за приемане за установено между страните, че ответникът А. Ж. С., ЕГН **********, гр. В., дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК: 000694749 следните суми: сумата от 12511,22 лева – представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта с № PLUS-15155185, сключен на 09.08.2017 г.; сумата от 3007,15 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.09.2020 г. до 20.02.2025 г.; сумата от 2982,03 лева – мораторна лихва за периода от 20.10.2020 г. до 16.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.02.2023 г. до 4 окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парични задължения №1091/01.03.2023г. по ч.гр.д.

Разпечатката съдържа 32 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c42197b4-bf00-45ad-a582-0f45282fdf66