Решение № 406 от 30.04.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 406 гр. Стара Загора, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20245530104687 по описа за 2024 година

Ищецът „Изи Финанс” ЕООД твърди в исковата си молба, че на ***г., в качеството си на кредитодател сключва с ответника, в качеството му на кредитополучател по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***. Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР. Сключването на самия договор се извършило въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. На същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бил одобрен, той получавал на личния си и-мейл договор и общи условия за писмено потвърждаване.

Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод с клиента се провеждал видеозапис. По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: *** и следният имейл:

[email protected]. Активиращият код бил ***. Сключването на договора чрез електронната платформа било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл.

9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР, във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод дефиницията на това, какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 1

910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. По този начин кредитополучателят сключил договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпратил съобщение по телефон, с което го уведомил, че паричните средства са преведени по посочения от него начин. Гореописания договор за кредит бил с нищожна клауза - чл. 3 от него. С нея се предвиждало обезпечаване на договора за кредит чрез сключване на договор за поръчителство или за банкова гаранция. При непредставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 47,40 лв. Договорът бил погасен предсрочно, поради това заплатената неустойка възлизала на сумата от 20,54 лв. Клаузата не отговаряла на законовите изисквания за правния институт. Тя само формално притежавала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Това било така, тъй като правото което подлежало на обезпечение - сключването на обезпечителен договор не е част от същинското съдържание на договора за кредит. Поради това то не било годен обект на обезпечение. Съответно клаузата нямало какво да обезпечава. Тя само формално отговаряла на присъщите й характеристики. Следователно неустойката не отговаряла на законовите изисквания, поради което тя била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Доколкото такава клауза била предвидена в договора независимо от това, то тя противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Наред с това, цитираната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като водела до значително неравновесие между правата на страните. В този смисъл имало богата и общоизвестна практика на редица български съдилища, така и на СЕС. Поради това клаузата се явявала нищожна по смисъла на чл.146, ал. 1 от ЗЗП. Клаузата за неустойка не била част от същественото съдържание на договора. Напротив, тя била част от факултативното съдържание. Поради това приложение намирал чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, като нищожна била само клаузата за неустойка, но тя не влечала недействителност на целия договор. Съгласно чл 146, ал. 1 от ЗЗП нищожна била само неравноправната клауза, не целия договор. Поради това отново не се стигало до нищожност на целия договор за кредит. Налице били основания за прогласяване на нищожност и на договорната лихва. Основание за това била всеизвестната и морално остаряла, но приложима от някои съдилища съдебна практика, според която договорната лихва при необезпечени договори можело да е до 30.00%. По настоящият договор тя била 40.15%. Поради това в случай, че настоящият състав споделял съдебната практика от 2006г., когато ЗПФУР не бил действащ закон и поначало ВКС не можело да се е произнесъл по договор сключен по този закон, моли да се прогласи за нищожна и клаузата за договорна лихва, намираща се в чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора за кредит. Въпросната клауза също не водела до нищожност на целия договор за кредит. Тъй като и тя не била част от същественото съдържание на договора. Договорът бил погасен предсрочно, затова дължимата договорна лихва възлизала в размер на 2,86 лв., чиито размер е изчислен съобразно датата й на погасяване, съгласно чл. 32 от ЗПК. Правният интерес на ищеца от така предявения иск произлизал от следното. Дружеството желаело да приключи отношенията си с ответната страна. Но докато съществували процесните клаузи за неустойка и договорна лихва, винаги щяла да съществува принципна възможност М. да предприема действия за образуване на дело срещу дружеството по повод тази клауза.

2

Съдебната практика била константна, че допуска такъв иск независимо дали договорът е погасен или не. Счита, че за да съществува нормална икономическа среда, то било недопустимо всеки субект, независимо дали е физическо или юридическо лице да е под риска от завеждане на иск по всяко време, независимо дали по активен или неактивен договор. Отделен бил въпросът дали кредитополучател по такъв договор не злоупотребява с положението си. При всички положения това виждане не се споделяло от съда, поради това се стремели да решат проблема, чрез съответните правни средства. Единствената възможност за отпадане на клаузата било настоящето дело или опрощаване по чл. 108 от ЗЗД. Опрощаването било договор, което означавало, че се искало съгласие на страните. За ищеца не оставал друг способ, освен образуване на настоящето дело. В тази връзка моли да се има предвид следното: От теорията било всеизвестно, че всеки може да иска прогласяване на нищожност на договорна клауза. Дори да не е страна по договора. Поради това на още поголямо основание дружеството разполагало с активна легитимация да предявява настоящият иск за прогласяване на нищожност на клаузата. Това не било право само на потребителя.

Съответно дружеството било активно легитимирано да предяви настоящата искова молба.

Искането до съда е да постанови решение, с което да прогласи за нищожна клаузата на чл. 3 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договор за кредит № *** от ***г. и сключен между „Изи Финанс” ЕООД и Д. П. М.. Претендират се разноски.

Ответникът Д. П. М. представя писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК.Счита искането на ищеца, с което се иска прогласяване на клаузите на чл.2, ал.1, т.3 и чл. 3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. за нищожни, като основателно. Счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на настоящото дело, поради което сторените разноски следвало да останат в полза на ищеца. Подчертава, че има качество на потребител по договор за кредит, сключен с финансова институция, какъвто се явявал настоящия ищец, поради което съдът следвало служебно да следи за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто бил настоящия договор за потребителски кредит. Това задължение на съда произтичало и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 – да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Ищецът използвал бланкетни договори за кредит с еднотипно съдържание. Правело впечатление, че във всеки договор за заем фигурирало задължение за потребителя да представи обезпечение, като в случай, че не представи такова задължението му нараствало, начислявайки му се неустойка. В настоящият случай, самият кредитор сочел, че общата сума за плащане при непредставено обезпечение е в размер на 254 лв. (главница 200 лв., 6,60 лв. лихва и 47,40 неустойка), като предвид предсрочното погасяване на кредита, Д. М. заплатил общо 223,40 лв., от които 200 лв. главница, 20,54 лв. неустойка и 2,86 лв. лихва. Предвид гореизложеното, дружеството изначално знаело, че начисляването на суми за неустойка е незаконосъобразно и въпреки това ги включвало като задължение към потребителя. Несъстоятелно било да се твърди, че потребителят не е длъжен да превежда суми за неустойки. Включвайки ги като част от задълженията на потребителя, потребителят не би имал възможност да избегне тяхното 3 заплащане, освен ако не се установи неравноправния им характер. Ищецът злоупотребил с незнанието на Д. М., като съзнателно включил неравноправни клаузи за заплащане на неустойки за непредставено обезпечение, в разрез със разпоредбите на ЗПК, предвид това несъстоятелно било да се твърди, че е налице правен интерес да води настоящото дело с цел да се установи неравноправния характер на процесните клаузи и да се присъдят в полза на кредитора разноски за това, че е изготвил и предоставил на потребителя договор за кредит с неравноправни клаузи. От друга страна, ответникът многократно опитвал да уреди доброволно отношенията си с ответното дружество, но безуспешно. Напротив, служители на ответника му обяснили, че нямат практика, при възражение за неравноправна клауза в договор, доброволно да върнат надвнесените суми. Д. М. изпращал e-mail-и, както и провеждал телефонни разговори, с цел избягване водене на граждански дела, но ответникът не склонявал да решат спора.

Искането до съда е да се постанови решение, с което да обяви клаузите на чл.2, ал.1, т.3 и чл. 3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. за нищожни. На основание чл.78, ал.2 ГПК моли да се възложат в полза на ищеца сторените съдебни разноски.

В срока по чл. 211 ГПК е предявен насрещен иск от Д. П. М. против „Изи Финанс“ ЕООД гр. София. Предвид направеното от кредитора признание за неравноправния характер на клаузите на чл.2, ал.1, т.3 и чл. 3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. и доколкото самият кредитор посочва, че са заплатени суми по нищожни клаузи, а именно 20,54 лв. неустойка и 2,86 лв. – лихва, то за ищеца по насрещния иск Д. М. бил налице правен интерес да иска възстановяване на тези суми.

Искането до съда е да постанови решение, с което на основание чл.55,ал.1 от ЗЗД да осъди „Изи Финанс” ЕООД да заплати на Д. П. М. сумата в размер на 23,40 лв. представляваща сбор от платени без основание суми 20,54 лв. за неустойка по чл. 3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г. и 2,86 лв. лихва по чл.2, ал.1, т.3 от Договор за предоставяне на кредит № *** от *** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Претендират се разноски.

Ответникът по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД гр. София представя писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. Счита, че насрещната искова молба е недопустима, поради липса на правен интерес. Видно от първоначалната исковата молба, от страна на „Изи Финанс“ ЕООД било заведено делото, с цел прогласяване на договора за нищожен, за да може да възстановят сумата над главницата на М.. Не отговаряло на истината, че М. правел опити за доброволно уреждане на спора. След преценка от отговорните служители се счело, че това не е човек, с който може да се постигне някакво споразумение, което в действителност да бъде изпълнено от него. Наред с това М. така и не посочил кои са тези договори и каква е сумата, която претендира. Поради това молбата му нямало как да бъде одобрена. Дори и да бил отчетен като надежден контрагент. Именно заради неговото поведение счели за редно да образуват дела, за да може всички твърдения да са минали през съд, за да няма рискове от последващи негови действия /правни/. Причината да не се сключва 4 извънсъдебно споразумение, както се правело с други такива клиенти, била в личността на М. и в неговото отношение. Видимо преговорите с М. били най-малкото ненадеждни като изпълняемост от негова страна. При всички положения дружеството изказало готовност да възстанови сумата предмет на насрещния иск, което вече било направено. Щели да изчакат края на делото, но с оглед изложеното в насрещния иск видимо нямало спор по размера, затова го заплатили незабавно след неговото получаване. Поради това счита, че М. нямал правен интерес от исковата молба. Ако имало правна възможност щели да заведат иск за неоснователно обогатяване срещу самото дружество, но просто това не можело да стане. На основание чл. 237 от ГПК признават изцяло насрещния иск. Счита се, че ищцовото дружество не е давало повод за завеждане на насрещния иск. Напротив, завели делото с цел да имат счетоводно основание да заплатят сумата на М. и да не се налага да разчитат на споразумение с него, доколкото с оглед комуникацията с тях било явно, че той е най-малкото ненадежден.