Решение № 3341 от 02.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3341 гр. Пловдив, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330102567 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Й. Б. П., ЕГН ********** против „Стик – Кредит“ АД, ЕИК 202557159, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.

Ищецът твърди сключване на договор за кредит от 13.12.2023г., по който клаузата за дължимост на неустойка по чл. 27 - за непредоставено обезпечение била нищожна. Моли се за прогласяването й за такава и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Договорът бил валиден, сключен при спазване изискванията на ЗПК. Поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, била уговорена неустойка. Клаузата за дължимостта й била индивидуално уговорена и не била неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 ЗЗП, нито нищожна или излизаща извън присъщите й функции. Моли се за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

По насрещните искове:

В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът е предявил насрещни осъдителни искове, които с Определение № 5921/16.05.2024 г. са приети за съвместно разглеждане.

Правна квалификация - чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК и чл. 6 и сл. ЗПФУР.

Ищецът претендира присъждане на сумите от: 300 лева – неплатена главница и 1

19,55 лева – договорна лихва за периода 13.12.2023 г. – 13.03.2024 г. по договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на НИМ в съда – 29.03.2024 г. до окончателното погасяване. Твърди плащания по договора в размер на 75,19 лева. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Договорът бил нищожен, в т.ч. и клаузата за възнаградителна лихва - дължала се само чистата стойност на кредита. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Възразява за прекомерност на адв. възн. на наср. страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По главния иск:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за кредит от 13.12.2023 г., по който предоставената сума е усвоена, а уговорената неустойка не е платена /вж. Опр. по чл. 140 ГПК/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В оспорената клауза на чл. 27, ал.1 от договора, който не е спорно, че е сключен, е предвидена дължимост на неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, при нейна дължимост периодично заедно с погасителните вноски, при липса на предоставено обезпечение по чл. 17. В погасителния план е предвидена дължимост на такава на вноски с обща стойност – 176,01 лева. Според чл. 17, същият следва в 3 дневен срок от сключване на договора, да предостави обезпечение, чрез – поръчител ФЛ; банкова гаранция за всички задължения по договора /вкл. неустойка/, в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за плащане на задълженията, с валидност – най – малко 30 дни след падежа на последната вноска. Поръчителят и б. гар. следвало да отговарят на условията по ОУ и да бъдат одобрени от кредитора, като последното се извършвало единствено по негова преценка – чл. 17, ал. 2. В чл. 20 ОУ са изброени всички изисквания, на които следва да отговаря ФЛ – поръчител /над 14 конкретни на брой, вкл. за лично явяване и пр./, с предвидена възможност за кредитора да въвежда и допълнителни критерии относно поръчителя. Банковата гаранция като условия по ОУ чл. 22 – отговаря на описаните в договора.

Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.

2

Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, както и възможност за едностранно въвеждани, непредвидени предварително и неизвестни доп. параметри само от кредитора, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. следва да отговаря на редица критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума /в т.ч. и неустойка, такси и пр./ и период месец след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

3

Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на отпуснатата сума.

Размерът на предвидената неустойка представлява 58,67 % от кредита, т.е. изначално е предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчител, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата, дог. лихва като печалба за кредитора, но и неустойка в значителен размер – сума, надвишаваща половината от главницата.

Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.

Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този факт.

Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.

Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.

Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен.

По насрещните искове:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и 4 ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата като по главния иск.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като процесния, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ответника доводи за недействителност на договора, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.