Решение № 3529 от 13.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3529 гр. София, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-11 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петя Т. Стоянова Владимирова при участието на секретаря Диана Ст. Борисова като разгледа докладваното от Петя Т. Стоянова Владимирова Гражданско дело № 20231100113077 по описа за 2023 година

Делото е образувано по предявен от М. А. Е., с ЕГН ********** срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 124 000 лева за твърдяно от ищеца нарушение на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на ВОП София, впоследствие ДП № II-048/1999 г. на ВОП София. Съдът е извършил действията по чл. 131 ГПК и в законоустановения срок е постъпил отговор от ответника Прокуратурата на Р. България гр. София. I. В исковата молба се твърди, че ищецът е един от пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11-048/1999г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през януари 1991г. до предявяването на иска, ведно със законната лихва за забава от 21.11.2020г. до окончателното плащане.

Ищецът заявява, че от 31.01.1985 г. до 18.04.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора на остров Белене; бил освободен през месец април 1986 г., но не можел да напуска с. Дрянова глава, където живеел преди задържането; през м. юни 1989 г. бил изгонен, заедно със семейството си, от страната. По-нататък твърди, че не бил извършил престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода.

Нямал присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това във връзка с така наречения „възродителен процес“ ищецът бил фактически лишен от свобода в продължение на няколко години. В затвора на остров Белене, ищецът и други хора от турски етнически произход били лишени от свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена; липса на здравни и медицински грижи и помощ; лоша храна. Работил без заплащане, без трудови и осигурителни права, без трудов договор, като тези години труд и до днес не му се признават за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране. Впоследствие след всичко преживяно, ищецът бил принуден да се установи да живее в Турция.

За описаните деяния по време на т.нар. „възродителен процес“ било образувано следствено дело № 1/1991г. на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на Военноокръжна прокуратура гр. София, 1 понастоящем ДП № II-48/1999 г. на ВОП София. Основните следствени действия били извършени през 1991-1994 г., след което два пъти делото била внасяне с обвинителен акт, при което били образувани съответно НОХД № 1/1994 г. на ВС – ВК и НОХД № 1/1998 г. на ВКС. И двата пъти съдът е връщал делото на Прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения.

Ищеца твърди, че дълго време след започването на разследването, пострадалите нямали никаква информация за хода на делото и техните права. През 1996 г. от част от задържаните в Белене била подадена обща жалба до Главния прокурор, с която се искало прокуратурата да започне разследване за причинени при реализиране на т.нар.

„Възродителен процес“ нарушения на основни човешки права, както и определяне на справедливи обезщетения за произтеклите от това имуществени и неимуществени вреди. Не последвал никакъв отговор, дори когато отново и изрично бил поискан такъв. На 01.04.1997 г. от името на пострадалите било внесено отново искане по същия въпрос в Главна прокуратура, а на 18.09.1997 г. аналогично оплакване е изпратено до Прокуратурата на въоръжените сили, но не бил получен никакъв отговор на нито едно от посочените.

Посочва, че през 2018г. пострадали се възползвали от правото, въведено в НПК, да искат ускоряване на производството, като за периода от 01.01.2018 г. до юли 2020 г. били образувани 94 броя дела в Софийски градски съд по заявления по чл. 368 от НПК за ускоряване на сл. дело 1/1991г., ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, а за периода от 01.01.2018 г. до юли 2020 г. били издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване и приключване на същото досъдебно производство, но ВОП-София не изпълнила нито едно от тях, което според ищеца било поредно доказателство за целенасочено забавяне на делото. Посочва се подробна хронология на действията по следственото дело, като се твърди, че наблюдаващият делото прокурор създава пречки за осъществяване на съдебния контрол над действията му и по делото са налице множество обстоятелства, водещи до наличие на обосновано съмнение за умишлено бавене на делото.

По-нататък ищецът твърди, че разследването и досъдебната фаза по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780- II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 по описа на ВОП-София, продължава повече от 32 години. Според ищеца тази продължителност е прекомерна и за нея липсва обективно и разумно оправдание. Необоснованото забавяне на делото, според ищеца по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Счита, че прекомерната продължителност на делото нарушава правото му по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. Счита, че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Прокуратурата на Република България, защото тя е господар на досъдебната фаза на процеса и има отговорността за изпълнение на задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство достатъчно задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат взети възможните разумни мерки, за да се съберат всички налични доказателства, нужни за установяване на релевантни факти и обстоятелства.

Забавянето задълбочило у ищеца усещането за липса на справедливост и не оправдало очакванията му за установяване на виновниците и наказването им за причинените му страдания по време на т.нар. „възродителен процес“. Забавянето осуетило и възможността ищеца да получи обезщетение от виновните лица за нарушаването на основни права на идентичност, свобода и сигурност, човешко достойнство, личен и семеен живот.

Сочи се и, че забавянето на делото, препятства своевременното предявяване на граждански иск за причинените му вреди и възможността да проведе ефективно доказване на вредите и кой ги е причинил.

Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва така предявените искове изцяло – както по основание, така и по размер. Посочва се, че тъй като ищецът не е уточнил от кои действия на органите на ПРБ е търпял твърдените вреди, по отношение на тези от тях, които са преди влизане в сила на нормата, претенцията е недопустима. Възразява за това, че неимуществените вреди, претърпени от ищеца не са от забавеното разследване, а от самия Възродителен процес, в какъвто смисъл вече има съдебна практика. Изразява становище, че ищецът не е представил доказателства за това, че е претърпял неимуществени 2 вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар. възродителен процес. Правят се следните възражения: възражение за недоказаност на неимуществените вреди и причинната връзка между твърдените вреди и продължителността на досъдебното производство; възражение за ритмичност при работата по досъдебното производство и липса на бездействие от органите на прокуратурата, което да е в причинна връзка с продължителността на разследването; възражение за фактическа и правна сложност на делото; възражение за причинено забавяне поради необходимост от събиране на доказателства в Р. Турция; възражение за завишеност на размера на претендираното обезщетение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото и от ангажираните доказателства се установява, че ищецът е пострадал от т. нар. "възродителен процес". Видно от Държавен вестник, бр.

44/01.06.1990 год. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990 год., с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е посочено и лице с имена К.Д.Е.. От представените Заповед №I-543/25.03.1985г. и Удостоверение изх.№р.22989/26.01.1993г. се установява, че К.Д.Е. е бил въдворен по политически причини в ТВО Белене за времето от 05.01.1985г. до 16.04.1986г. Не е спорно, че лицето К.Д.Е. е идентично с М. А. Е.. Представено е и удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община Кирково, с изх. № 27/09.03.2009 год., от което е видно името на М. А. Е. да е идентично с К.Д.Е..

Не е спорно и обстоятелството, че през 1989 г ищеца и семейството му е било принудено, вследствие на репресиите предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат България и да се установят да живеят в Турция.

Установява се по делото, че е образувано сл. д. № 1/30.01.1991 год. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили срещу Т.Х.Ж. и о. з. генерал-полковник Д.И.С., за престъпление по чл.162, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК /през периода 1984г.-1989г., в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза/. В периода от 18.01.1990 год. до 30. 06.1992 год. са привлечени като обвиняеми Д.И.С., Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Т.М. и П.П.К.. В периода 21.12.1992г.-14.01.1993г. на Д.И.С., Т.Х.Ж. и Г.И.А. е повдигнато и ново обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 от НК, за това че през периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, както и чрез принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната.

Установява се, че на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, през 1994 г. и съответно през 1998 г. - поради допуснати еднотипни съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им. Междувременно част от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено - Т.Х.Ж. е починал на 05.08.1998г., а обвиняемият Д.И.С. е починал на 07.12.1999 г. Делото било препратено в Софийска военноокръжна прокуратура, където било образувано като следствено дело № II-048/99 г. на СВОП. През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което е било възобновявано. От съдържанието на писмо № 2903 от 14.07.2003 г. от зам. главния прокурор и писмо № 321 от 01.07.2005 г. от Инспектората при Министерството на правосъдието се установява, че са били установени адресите на общо 446 пострадали от възродителния процес. Към датата на писмото от 3

Инспектората били разпитани 312 свидетели – лице с принудително сменени имена и въдворени в ТВО Белене, а не били разпитани 134 лица в Р. Турция, за чиито разпити възложената делегация била върната неизпълнена от Р. Турция. Забавянето на производството се обяснява в писмата с "практически неизпълними" указания в актовете на Върховния касационен съд.

От ищеца не се твърди да е бил разпитван като пострадал, нито да са му предявявани материали по разследването. В исковата молба се посочва, че на 19.10.2023г. повереника му е получил призовка за предявяване на разследването по ДП за 10.01.2024г. и това е първия момент, в който е призован да вземе участие в производството.