Решение № 3851 от 01.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3851 гр. Пловдив, 01.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20225330117721 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Х. С. А., с ЕГН: ********** против „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 , предл. 3 ЗЗД за прогласяването на нищожността на клаузата, обективирана в чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем №

*****************г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание по нищожна клауза за неустойка по Договор за паричен заем № *****************г. за периода ** г.- 29.09.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 05.12.2022 г. до окончателно изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че на ** г . сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 1 200,00 лв. при фиксиран лихвен процент 40,05 % и ГПР 49,06%. Излага, че съгласно чл.6 от сключения между страните договор, заемът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, като на практика поставените от кредитодателя условията по обезпечението били неизпълними.

Излага се, че в случай на неизпълнение на условията по предоставяне на обезпечение, обективирани в чл. 6 от договора, кредитополучателят дължал 1 неустойка в размер на 1080,41 лв., която същият следвало да изплаща разсрочено, заедно с погасителната вноска по заема, към която се акумулира ла и месечната вноска за неустойка.

Ищецът сочи, че усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължи уговорената по неустойката сума по неустойката сума. Ето защо моли клаузата предвиждаща заплащане на неустойка да бъде прогласена за нищожна, а ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 50 л ева, представляваща платена от ищеца без основание сума по клаузата за неустойка за периода ** г.- 29.09.2022 г. Претендира присъждане и на направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от страна на ответника „Сити кеш“ ООД, в който е обективирано признание на иска, като на основание чл. 237 от ГПК, ответникът моли съдът да постанови решение по признание на иска. Излага, че с поведението си не е станал повод за завеждане на делото и в тази връзка моли да не му бъдат възлагани разноски.

В съдебно заседание от 04.12.2023г. съдът е допуснал на основание чл.

214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер, като същият се счита предявен вместо за сумата от 50 лева за сумата от 779, 18 лева.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между същите е сключен Договор за паричен заем № *****************г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател е предоставена сумата в размер от 1200 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 05 % и годишен процент на разходите от 49, 6 %, с погасяване на 37 седмични погасителни вноски.

Общият размер на всички плащания бил в размер на сумата от 1398, 59 лв.

Съгласно чл. 6 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 8 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 1080, 41 лева, ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност 2 на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 8 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 60 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено се установява, че превишението на неустойката спрямо договорната лихва е 544, 04 % или 5, 4 пъти. Установява се от в.л., че общо заплатените суми по процесния договор са в размер на 2185, 75 лева при заплатена главница в пълен размер на 1200 лева.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие 3 с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1398, 59 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 8 от Договора „неустойка” в размер от 1080, 41 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност по кредита – главница в размер на 1200 лева.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно по процесния договор длъжникът дължи единствено главницата в размер на 1200 лева. От представеното по делото заключение на в.л. К. по ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество сумата от общо 2185, 75 лева.

Съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК, всички заплатени суми извън главницата се явяват недължими, поради което се явяват платени при начална липса на основание и подлежат на връщане на потребителя. Ето защо, предявените искове като основателни следва да се уважат.Като законна последица от уважаването на исковете следва да се присъди и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 250 лева, от които: 50 лева – държана такса и 200 лева – депозит за съдебно – счетоводна експертиза.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ЕАД Е. И. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение – договор за потребителски кредит, като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на клаузата на неустойка от сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумите от страна на ответника, ще се доведе до уважаване и на двете претенции.

4

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И., съдът съобрази изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото са провеждани няколко на брой съдебни заседания, които са ангажирали време на адвоката, намери, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. следва да се определи възнаграждение в размер от 480 лева с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Х. С. А., с ЕГН:

********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК: 202531869, че клаузата на чл. 8 от сключения помежду им Договор за паричен заем № *****************г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 1080, 41 лева Е НИЩОЖНА, поради противоречие с добрите нрави.