Определение № 3205 от 07.07.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3205 гр. Варна, 07.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно частно гражданско дело № 20253100501294 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба от Н. И. М., ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, против определение № 4813 от 09.04.2025г., постановено по гр.д. № 13291/2024 г. по описа на ВРС, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба с вх. № 21645/10.03.2025 г. с искане за изменение в частта за разноските на Решение № 670 от 26.02.2025 г., постановено по гр.д. № 13291/2024 г. по описа на ВРС, 12 състав.

В жалбата се поддържа, че ниската фактическа и правна сложност на делото е съобразена чрез договарянето на възнаграждение в минимален размер, който не е по-висок от съдебните разноски, включително предвидените държавни такси за достъп до съд и възнаграждение за вещо лице, като е извършена съпоставка със средната продължителност на положения от експерта труд. Твърди се, че редуцирането на възнагражденията под минимума обезценява адвокатския труд и води до влошаване качеството на тези услуги. Липсата на минимални размери на адвокатските размери би довело до прекомерна конкуренция поради предлагането на услуги с отстъпка за сметка на качеството, което е в ущърб на правосъдието. Излага се становище, че решенията на СЕС, на които съдът се е позовал, нямат директен ефект в юриспруденцията на националните съдилища, тъй като не установяват точни и ясни правила, не посочват до какъв размер е допустимо да се намаляват адвокатските възнаграждения, нито посочват по какъв начин Наредба 1/09.07.2004г. противоречи на чл.101 от ДФЕС. Националните съдии нито имат правомощия, нито задължение да проучват пазарната конюнктура в страната при постановяване на всяко свое решение, съобразявайки уникалността на всеки отделен казус, за да могат да преценят какво възнаграждение да присъдят. С оглед изложеното се поддържа, че съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери.

В предоставения срок не е постъпил отговор по жалбата от ответника по 1 нея.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по предявен от Н. И. М. против ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД иск с правно основание чл.86 ЗЗД вр. чл.429, ал.3 КЗ за осъждане на ответника да заплати сумата от 212,74 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от 2212,10 лв. за периода от 01.09.2023 г. /дата на уведомяването му за застрахователното събитие/ до 14.05.2024 г. /дата, от която ответникът е осъден да заплати законна лихва с влязло в сила решение 2105/06.06.2024 г. по гр.д. 16003/2023 г. по описа на РС- Варна, 46 състав/.

Искът е основан на твърдения, че в предходно развилото се производство по гр.д. № 16003/2023 г., по иск на ищеца Н. И. М. против същия ответник, с правно основание чл. 432 ал.1 от КЗ, му е присъдено застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 2212,10 лв., ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата. Тъй като застрахователят покрива и дължимите от деликвента лихви, но функционалната му отговорност е ограничена от поранната от двете дати по чл. 429 ал.3 от КЗ, същият дължи законна лихва от датата на извънсъдебната претенция до застрахователя - 01.09.2023 г., до завеждане на иска за главницата, по който е образувано гр.д. 16003/2023 г. по описа на ВРС.

В депозирания отговор по чл.131 от ГПК ответникът признава иска и представя доказателства за извършено плащане в хода на процеса на исковата сума.

С решение №670 от 26.02.2025 г. искът е уважен изцяло, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 50 лева – държавна такса и 300 лева с вкл. ДДС – заплатен адвокатски хонорар, претендиран в размер на 480 лева с ДДС, но редуциран по възражение на ответника, на основание чл.78, ал.5 от ГПК.

Постъпила е молба № 21645/10.03.2025 г. от ищеца с правно основание чл.248 от ГПК за увеличаване на присъдения адвокатски хонорар до претендирания размер.

С обжалваното определение № 4813 от 09.04.2025 г., молбата е отхвърлена по съображения за прекомерност на възнаграждението поради ниска фактическа и правна сложност на спора.

Настоящият съдебен състав намира, че определението е правилно като краен резултат, но по различни от изложените съображения, доколкото в случая по аргумент от чл. 78 ал.2 от ГПК разноски в полза на ищеца изобщо не се следват.

В случая са налице и двете кумулативни предпоставки, предвидени в цитираната разпоредба – ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на иска и да го признае.

По делото нито се твърди, нито се установява при извънсъдебното сезиране на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, 2 увреденото лице да е пожелало сумата да бъде заплатена ведно с лихвата, следователно застрахователят не е бил задължен да я престира до датата на плащането.

Тази лихва не е заявена и в производството по гр.д. № 16003/2023 г., при липса на обективни пречки за това, поради което резонно застрахователят е изпълнил точно само съдебно присъденото вземане.

Претенцията не е заявена извънсъдебно пред застрахователя и след влизане в сила на решението по гр.д. № 16003/2023 г., респективно няма и данни за отказ на застрахователя да я заплати преди завеждане на настоящото дело, така щото да провокира съдебна намеса за разрешаване на спор.

По изложените съображения не може да се приеме, че причина за завеждане на делото е извънсъдебното поведение на ответника, който освен това е признал иска и е извършил плащане след получаване на препис от исковата молба. Следователно на основание чл. 78 ал.2 от ГПК разноските трябва да останат за сметка на ищеца.

В частта, с която в полза на ищеца са присъдени разноски, първоинстанционното решение е стабилизирано и поради забраната за влошаване положението на обжалващия не може да бъде ревизирано. Поради формирания извод за тяхната недължимост обаче вече присъдените разноски за адвокатски хонорар не подлежат на увеличаване. С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Разноски не се присъждат в полза на ответника по частната жалба поради липсата на отправено искане и представени доказателства за сторени такива в настоящото производство.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 4813 от 09.04.2025г., постановено по гр.д. № 13291/2024 г. по описа на ВРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3