Определение № 2679 от 26.09.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2679 гр. София, 25.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Частно касационно гражданско дело № 20238003103070 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от С. К. С., чрез адв.Д. М. от АК П. срещу определение № 1287/30.05.2023 г. по ч. гр.д.№ 1389/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5031/30.04.2023г. по гр.д. № 13335/2022г. на РС Пловдив. С последното е върната исковата молба на С. К. С. с вх. № 73477/19.09.2022г. по описа на РС Пловдив и е прекратено производството по гр.д. № 13335/2022г. на РС Пловдив поради недопустимост на предявения иск.

В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението поради необоснованост, защото не са обсъдени наведените факти и обстоятелства. Счита, че е неправилен извода, че искът му по чл.49 от ЗЗД е недопустим, че не е съобразено посоченото в определение № 319/22.07.2022г. по гр.д. № 2392/22г. на ВКС, ІІІ г.о. Твърди, че отговорността на ответника – ВКС е гаранционно обезпечителина и произтича от чл.49 от ЗЗД във вр. с чл.6 §1 от ЕКПЧ относно правото на разглеждане на делото в разумен срок.

Счита, че са налице всички процесуални предпоставки за разглеждане на предявения иск.

Излага съображения за характера и обема на вредите.

В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие с Решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д.№ 2763/2019 г. на ВКС и Определение № 319/22.07.2022 г. по гр.д.№ 2392/2022 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Наведено е и основанието по чл.

280, ал.1 т.2 ГПК, като се твърди противоречие с акт на съда на ЕС, а се сочи Решението по CASE OF UЋUKAUSKAS v. LITHUANIA (Application no. 16965/04) на ЕСПЧ. Твърди се противоречие и с Решение 10/1994 г. на КС относно непосредственото действие на норми на 1

Конституцията. Формулирани са три въпроса /които ще се разгледат по-долу/, по които се иска допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

Ответникът по касация Върховен касационен съд, чрез пълномощника си оспорва частната жалба и допускането до касация, тъй като определението е съобразено със съдебната практика и не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т. 1-3 ГПК. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:

Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима.

От данните по делото се установява, че С. К. С. е предявила иск по чл.49 ЗЗД в вр. с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС против Върховния касационен съд за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лв. и имуществени вреди, които претендира да й бъдат заплатени от ответника. Излагат се подробни твърдения относно това, че е претърпяла неимуществени и имуществени вреди в резултат от забавено разглеждане на молба за отмяна на влязло в сила решение, по която е било образувано гр. д .№7330/2014г. на ВКС, ІV гр.о., приключило със съдебен акт № 70/17.07.2018 г., /частната жалба против който е върната с разпореждане от 19.11.2018 г./ Установено е, че то е влязло в сила на 03.01.2019 г.

С. е подала пред Министерство на правосъдието заявление по чл. 60б ЗСВ, по което е постановен констативен протокол, че искането за обезщетение по административен ред е подадено след изтичане на 6-месечния срок – на 27.02.2020 г. Така процедурата не е приключила със споразумение.

Предявеният от С. иск срещу ВКС по чл. 2б ЗОДОВ, по който е образувано гр.дело № 12574/21 по описа на Районен съд Пловдив, по което са изложени същите фактически обстоятелства за забавено разглеждане на същото дело е прекратено с определение № 867/25.1.22 г., потвърдено с определение № 1079/27.4.22 г, постановено по гр.дело № 925/22 г на Окръжен съд-Пловдив, което не е допуснато до касационен контрол с определение № 319/22.07.2022 г. по гр.д.№ 2392/2022 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Прието е, че искът по чл. 2б ЗОДОВ е недопустим, защото административната процедура по чл.60а от ЗСВ не само не е изчерпана, но същата не е и проведена, тъй като заявлението на ищцата е подадено извън рамките на установения в закона 6-месечен срок а това е предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б ЗОДОВ, съгласно чл.8, ал.2 от същия закон.

След влизане в сила на определението за прекратяване на производството по чл.2б ЗОДОВ, С. е предявила иск против ВКС на обезщетение за вреди от забавено разглеждане на гр. д .

№7330/2014г. на ВКС, ІV гр.о. на общо основание по чл. 49 ЗЗД във вр. чл.6 ЕКПЧОС.

Първата инстанция е прекратила производството, като е приела, че отговорността на съда за забавено правосъдие не е гаранционно обезпечителна, че е неприложим общия исков ред, защото отговорност се осъществява по силата на специалния закон, уреден в чл.2б ЗОДОВ.

Предпоставка за предявяването на този иск обаче е, да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която да не е 2 постигнато споразумение. В случая, не само че не е изчерпана административната процедура, но и не е проведена. Съдът е посочил, че С. е можела да претендира обезщетение по време на целия процес за отмяна на влязло сила решение, започнал през октомври 2014г. и приключил през януари 2019г., а също и в срока от шест месеца от края на процеса, което не е сторено, поради което заявлението й е прието за подадено след предвидения по чл.60а, ал.4 от ЗДВ шестмесечен срок и правото на ищцата по реда трета „а“ от ЗСВ – за погасено.

/Съдът се е позовал на съдебна практика - Определение № 10 от 5.01.2018 г. на ВКС по гр. д.

№ 2643/2017 г., III гр. о. на ВКС, Определение № 12 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4014/2015 г., ІV г. о. на ВКС.

Въззивният съд е възприел тези мотиви. Приел е, че отговорността на ответника – ВКС не е гаранционно-обезпечителина и не произтича от чл.49 от ЗЗД във вр. с чл.6 §1 от ЕКПЧОС относно правото на разглеждане на делото в разумен срок, а гражданската отговорност на съдилищата, като част от държавната власт в страната за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е уредена в чл.2б ЗОДОВ. Съдът се е позовал на тълкуването в определение №10/05.01.2018г. по гр.д. №2643/17г. на ВКС, ІІІ г.о., че за последващите съдебни производство спрямо датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/11.12.2012 г), при недопустимост за исково производство по специалния закон – чл.2б, ал.1 ЗОДОВ предвид нормата на чл.8 ал.2 ЗОДОВ не обуславя допустимост на иск на общо основание по чл.49 ЗЗД, защото правилото, че специалният закон, като ред за обезщетяване, изключва общия, се прилага и за случаи на нарушено право по чл.6 ЕКЗПЧОС. Затова е прието, че предявения иск по чл.49 от ЗЗД е недопустим за търсене на отговорност на държавата за вреди причинени от нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от ЕКПЧ предвид уредения и действал към момента на реализирани на фактите на които се позовава ищцата облекчен процесуален ред по чл.2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС. С Решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д.№ 2763/2019 г. на ВКС, І гр.о., съдът е дал отговор на въпроса „длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях“. Този въпрос касае фактите по същество. С обжалваното определение, съдът е разгледал дали са налице предпоставките за допустимост на предявения иск и е изходил от относимите към този въпрос факти и обстоятелства. Затова съдът не констатира противоречие с цитираното решение.

Същевременно изискването за изчерпване на административната процедура за обезщетение по ЗСВ като предпоставка за допустимост на иск по чл. 2б ЗОДОВ, съгл. чл. 8, ал.2 ЗОДОВ е разгледана в решение №362/21.11.2013г по гр.д № 92/2013г, на ВКС, ІV г.о, определения № 535/11.07.2014г по ч гр.д №2927/2014г, на ВКС, ІVг.о. и определение № ***г по ч. гр.д № 2532/2017г, ІІІ г.о на ВКС, постановени по чл.274,ал.3,т.1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с тази съдебна практика. Според решение № 12 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/15 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 210 от 15. 06. 2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г.о., 3 решение № 362 от 21. 11. 2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и др., отговорността на държавата за вреди от нарушено право по чл. 6 ЕКЗПЧОС на разглеждане и решаване на делото в разумен срок се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД само в случаите, при които нарушението е допуснато по приключило производство с окончателен акт, преди повече от 6 месеца преди влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ и Глава трета „а“ ЗСВ и е налице процесуална пречка да се образува административно производство по глава трета „а“ ЗСВ (съгл. пар. 9 ЗИД ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 98/12г.) и исково производство по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ .Ако се претендира нарушено право по чл. 6 ЕКЗПЧОС с присъждане на обезщетения за вреди, причинени по производство, приключило след влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ и Глава трета „а“ ЗСВ, съдът прилага този закон, като е длъжен да следи за процесуалните предпоставки за допустимостта на иска по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ – т.е да е изчерпана административната процедура. Ако претенцията е предявена преди забавеното производство да е приключило, съдът разглежда иска по чл. 2б ЗОДОВ без да следи спазени ли са изискванията на чл. 8, ал.2 ЗОДОВ. С включването на чл. 2б в обхвата на ЗОДОВ, искът се основава на специалния закон и се разглежда по особения ред, предвиден в ЗИД на ЗОДОВ (ДВбр.98/2012г) С този специален ред е предоставено ефикасно вътрешноправно средство за защита на правата по чл.13 КЗПЧОС /Решение №210 от 15.06.2015г по гр.д №3053/2014г на ВКС , ІІІ гр.о./. В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 8, ал.1 ЗОДОВ.

Наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК също не е налице. Нормата изисква обжалваният съдебен акт да е в противоречие с решение на конституционния съд или на Съда на Европейския съюз. Посоченото решение на КС № 10/1994 г. се отнася до непосредственото действие на нормите на Конституцията. Това действие обаче намира приложение когато няма подробна правна уредба, поради което се прилага директно Конституцията, от която произтича правото. В настоящия случай е налице специална правна уредба, в която предвиденото в чл. 7 от Конституцията право е подробно уредено – чл. 2а ЗОДОВ, призната за ефективно средство за защита, от което частната жалбаподоталека е могла да се възползва както по време на висящото производство, което счита за забавено, така и в установения преклузивен срок след приключването му. Следователно обжалваното определение не е постановено в противоречие с цитираното решение на КС.

Решението по CASE OF UЋUKAUSKAS v. LITHUANIA (Application no. 16965/04) е постановено от ЕСПЧ, а не от Съда на ЕС. То се отнася до възможността страната по дело да има възможност да се запознае с доказателствата и да вземе становище по тях. Това решение няма никакво отношение към мотивите на обжалваното определение. В кориците на делото са доказателствата, представени от самата ищца, а на тази фаза на производството други не са представяни. Следователно обжалваното решение не е постановено в противоречие с решение на КС или на Съда на ЕС, поради което и на основание чл. 280, ал.1 т.2 ГПК не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по три въпроса:

1.Законосъобразни и правилни ли са действията на съда, свързани с промяна на основанието и предмета на заявения от ищеца иск? 2.Има ли право съдът да не се произнася по заявения 4 от ищеца иск? 3.Какъв би бил съдебния акт на съда, при постановяването на който съда не е обсъдил всички факти и обстоятелства, изложени от страните.