Решение № 56 от 25.06.2026, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№ 56 гр. Царево, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Златомира М. Стефанова при участието на секретаря Стефка Б. Илиева като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Гражданско дело № 20252180100494 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на „Л.“ *** срещу Н. В. П., с която е предявен по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК ЗЗД иск с правно основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 600лв., представляваща неизплатената главница на предоставен кредит по Договор за потребителски кредит №***/***., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - ***. до окончателното изплащане на вземането, за която е издадена Заповед №***/***. по ч. гр. д. № ***/***. по описа на ***.

Ищецът твърди, че между страните е сключен от разстояние Договор за потребителски кредит №***/****., по силата на който на ответника е предоставена сумата 600лв., платима на една вноска с падеж ***. при фиксиран лихвен процент – 36%. Твърди, че сумата е била усвоена от ответника чрез ***, но задължението не е погасено, като не са извършени никакви плащания. Излага, че по подадено от него заявление по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. №***/***. по описа на ****, като съдът е отхвърлил заявлението в частта относно възнаградителната лихва, приемайки, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, но е издал заповед за изпълнение за сумата 600лв. - чиста стойност на кредита, Твърди, че след връчване на заповедта на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК са му дадени указания за предявяване на установителен иск, поради което за него е налице правен интерес от настоящото производство. Претендира разноски в исковото и в заповедното производство. Ангажира писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от назначения на ответника особен представител. С отговора искът се оспорва като неоснователен и недоказан. Ответникът, чрез особения представител, оспорва да е сключвал процесния договор за потребителски кредит, както и да е получавал претендираната сума. Поддържа, че представените от ищеца 1 документи не установяват по категоричен начин, че именно ответникът е подал заявка за кредит, сключил е договора и е получил сумата чрез „И.“ ***. Навежда и възражение, че ответникът не е бил лично уведомен за просрочието. Сочи се, че при този вид кредити са възможни злоупотреби с чужди лични данни. Моли искът да бъде отхвърлен.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приложеното ч. гр. д. №***/***. по описа на **** се установява, че „Л.“ ***е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Н. В. П. за сумата 600лв. главница по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №***/****., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, както и за сумата 18лв. възнаградителна лихва за периода от ***г. до ****. С Разпореждане №***/****. заявлението е уважено в частта за главницата от 600лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – ***., до окончателното изплащане на вземането, а е отхвърлено в частта за претендираната възнаградителна лихва. С разпореждането е прието, че договорът е недействителен поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и че при приложение на чл. 23 ЗПК потребителят дължи единствено връщане на чистата стойност на кредита. Въз основа на това е издадена Заповед №***/****., с която е разпоредено длъжникът Н. В. П. да заплати на „Л.“ ***сумата 600лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №***/****., ведно със законната лихва от ****. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски в заповедното производство. От материалите по заповедното производство се установява още, че заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване на вземането.

Исковата молба е подадена в законоустановения срок. Налице е идентичност между страните и вземането, предмет на заповедта, и настоящия установителен иск, поради което искът е процесуално допустим.

По така предявеният иск по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 6 ЗПФУР иск в доказателствената тежест на ищеца е да докаже, че: между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит №***/***.; именно ответникът е направил изявленията за сключване на договора, включително чрез средства за комуникация от разстояние; по силата на договора на ответника е предоставена сумата от 600лв. В тежест на ответника е да докаже наведените от него възражения.

В случая ищецът основава претенцията си на Договор за потребителски кредит №***/****., сключен от разстояние. Твърденията са, че договорът е сключен от разстояние чрез електронната платформа на кредитора, след подадена от ответника заявка за кредит, като след одобряването му сумата е била предоставена чрез платежния ***„И.“ **.

Представеният по делото договор не съдържа саморъчен подпис на ответника, което съответства на твърденията на ищеца, че договорът е сключен чрез средство за комуникация от разстояние по реда на ЗПФУР. Т.е. твърди се, че договорната връзка е възникнала чрез предоставяне на финансова услуга от разстояние, при което приложим е Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от този закон при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е: 1. изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя;

2. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; 3. получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор, като за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления - Законът за 2 електронния документ и електронния подпис. По аргумент от чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Според чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията. Електронното изявление се счита за получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система – чл. 10, ал. 1 ЗЕДЕУУ.

В случая по делото са представени договор за потребителски кредит №***/***. с посочените от ищеца параметри, погасителен план към него, общи условия за предоставяне на кредити от разстояние и лог файл, съдържащ информация за кредита и заявлението, история на изпратените ***и ***съобщения на клиента, съдържащи като прикачени файлове – стандартен европейски формуляр, общите условия, договор за кредит и погасителен план.

Представена е и разписка за извършено плащане №***/****. /л.***/, удостоверяваща нареждането на паричен превод към „И.“ **за сумата от 600 лв. в полза на Н. В. П., ЕГН **********.

Наред с това, по реда на чл. 192 ГПК е изискана информация от „И.“ ***. От постъпилото писмо с вх. №***/***. и приложената към него разписка №*****от ****. в ****часа се установява, че сумата от 600лв., наредена от „Л.“ ****със системен код ****, е изплатена на Н. В. П., ЕГН **********.

Съдът приема, че посочените доказателства, преценени в тяхната съвкупност, установяват извършени електронни изявления за сключване на договора, както и реалното предоставяне на заемната сума на ответника. Последващото получаване на сумата от лице, индивидуализирано с ***и ***на ответника, съвпадащи с посочените в договора и заявката за кредит, представлява допълнително потвърждение, че именно ответникът е извършил електронните изявления за кандидатстване и сключване на договора. Поради това и крайният извод на съда е, че по делото са събрани достатъчно доказателства по смисъла на чл. 18 ЗПФУР, които установяват наличието на твърдяната от ищеца облигационна връзка с ответника.

Възражението на особения представител за възможна злоупотреба с лични данни съдът намира за недоказано. То е наведено общо, без да са посочени конкретни факти относно извършена злоупотреба в случая, без да са ангажирани доказателства за изгубени или неправомерно използвани лични документи, за подаден сигнал до компетентен орган или за други обстоятелства, които да поставят под съмнение установеното от представените документи. Само по себе си позоваването на възможност за злоупотреба с лични данни при подобен тип правоотношения не е достатъчно да разколебае доказателствената стойност на представените по делото писмени доказателства, включително документа от „И.“ ***за изплатен паричен превод в полза на ответника.

С оглед предмета на производството по чл. 422 ГПК съдът следва да установи съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. В случая заповедта е издадена за сумата 600лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит, като в заповедното производство претенцията за възнаградителна лихва е отхвърлена. Ето защо, предмет на настоящото производство е единствено вземането за сумата 600лв., представляваща чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от датата на заявлението. Договорът, от който произтича претенцията, има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, сключен от разстояние. Ответникът има качеството потребител, а ищецът – кредитор, извършващ дейност по предоставяне на кредити. Поради това, съдът дължи служебна проверка за спазване на императивните изисквания на ЗПК, както и за евентуално наличие на неравноправни клаузи в потребителския договор.

При извършената служебна проверка съдът достига до същия правен извод, 3 постановен и в заповедното производство, а именно че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. От съдържанието на договора се установява, че в чл. 17 и чл. 27 от същия е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, а при неизпълнението му – неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки ден, като съгласно погасителния план дължимата неустойка възлиза на 162лв. Съдът намира, че така уговорената неустойка по съществото си представлява разход по кредита по смисъла на §1, т.1 ДР ЗПК, който не е включен при формиране на годишния процент на разходите. Тази неустойка не обезпечава пряко връщането на кредита, а санкционира неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение.

Същевременно размерът и начинът на формиране на неустойката водят до значително оскъпяване на кредита и до възлагане върху потребителя на допълнителна имуществена тежест, която не е включена при изчисляване на годишния процент на разходите. Съдът намира, че подобна уговорка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на неустойката. Тя не е насочена към обезщетяване на конкретни вреди от непредставяне на обезпечение, а фактически води до допълнително възнаграждение за кредитора и до заобикаляне на правилата за ясно и пълно посочване на общия разход по кредита. При договор за потребителски кредит правилното посочване на ГПР е съществен елемент от защитата на потребителя, тъй като му позволява да прецени реалната цена на кредита и да сравни различните пазарни предложения. Поради това, съдът приема, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото посоченият ГПР не отразява всички разходи, които потребителят би следвало да заплати във връзка с договора. Последицата от това нарушение е недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. При тази недействителност, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Този извод съответства и на трайно установената практика на ***, съгласно която при недействителност на договора за потребителски кредит съдът следва да приложи последиците на чл. 23 ЗПК и да уважи претенцията до размера на чистата стойност на кредита, когато е доказано предоставянето на сумата на потребителя.