Определение № 1594 от 27.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1594 гр. София, 27.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20248002900386 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалби на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ" АД и М. Г. К. срещу Решение № 337/ 03.12.2023 г. по в.т.д. № 512/ 2023 г. на АС-Варна, с което частично е отменено и частично потвърдено Решение № 131/04.08.2023 г. по гр.д. № 128/2023 г. на ОС-Разград, постановено по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Касаторът „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО

АРМЕЕЦ" АД го обжалва в частта за осъждането му да заплати на М. К. сумата от 60 000 лв. - обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат от смъртта на майка й В.Т., настъпила при пътно-транспортно произшествие, причинено от застрахован при ответника по задължителна застраховка "Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, ведно със законната лихва от 08.07.2021 г. до погасяването. Жалбоподателят заявява оплакване за неправилност на решението на касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК – поради нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и поради необоснованост. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приложил изискването за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като не е анализирал безспорни факти, имащи отношението към размера му, а само формално е изброил критериите за това, изведени в ППВС № 4/1968 г., и е обвързал същите с ирелевантни обстоятелства. В частност касаторът сочи, че не е отчетена възрастта на починалата и на дъщеря й, нито обстоятелството, че двете не са живели в общо домакинство, а ищецът е имал свое семейство, професия и занимание.

Наред с това касаторът заявява, че необосновано е приета равна степен на съпричиняване на вредоносния резултат от водача на МПС и починалата, която е предприела пресичане на червен сигнал на светофарната уредба, въпреки че е могла да види приближаващия се с разрешена скорост автомобил, и така е допринесла в значителна степен за настъпване на събитието. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, чийто отговор счита, че е даден от въззивния съд в противоречие с практиката 1 на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по тази жалба М. Г. К. заявява, че същата е недопустима в частта относно законната лихва, тъй като такава е присъдена с последващо решение по чл. 247 ГПК, което не е било изрично обжалвано. В останалата част счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, защото някои от поставените въпроси са процесуалноправни, а материалноправните не са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

От своя страна М. К. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение предявеният от нея иск е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. Заявяват се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд необосновано спрямо събраните доказателства и формалната логика е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и необосновано е определил размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, без да отчете доказателствата за съществувалата интензивна положителна връзка между дъщеря и майка, задълбочена и от факта, че майката е била единственият родител, отгледал детето си. Като нарушен материален закон касаторът сочи разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, изключваща допринасянето при произшествие, настъпило с пешеходец на пешеходна пътека, включително и регулирана от светофарна уредба. Наред с това касаторът заявява нарушение на чл. 300 ГПК, тъй като не е зачетена силата на постановената срещу делинквента присъда, а в неин противовес е прието, че противоправно поведение е извършено от починалата. Допълва, че не е спазен и критерият за справедливост, установен от чл. 52 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи въпроси, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и въпрос, чийто отговор намира за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Ответникът по тази жалба „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО

АРМЕЕЦ“ АД оспорва предпоставките за допускането й до касационен контрол, като заявява, че по част от поставените въпроси противоречието с практиката е в смисъла, аргументиран в неговата касационна жалба, а други от въпросите са казуистични. Не намира да е налице неяснота в нормата на чл.

119, ал. 5 ЗДвП, с която жалбоподателят обосновава касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Възражението на за недопустимост на жалбата на застрахователя в частта относно законната лихва върху присъденото обезщетение е неоснователно, тъй като решението за поправяне на очевидната фактическа грешка става част от поправеното решение и отделното му обжалване не е необходимо, за да настъпи и за него деволутивният ефект на подадената срещу основното решение касационна жалба.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от М. Г.

К. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 150 000 лв., представляваща 2 част от общо дължимото обезщетение (300 000 лв.) за неимуществени вреди от смъртта на майка й В.Т., настъпила на 28.12.2021 г. при пътно-транспортно произшествие, причинено от противоправното поведение на водач на автомобил, за който ответникът е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва от 29.12.2021 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел за установени елементите от фактическия състав на деликта (относно вината и противоправността на делинквента – позовавайки се на влязла в сила присъда) и тези на отговорността на застрахователя. Счел е, че своевременно направеното от ответника възражение за допринасяне не може да бъде уважено поради забраната на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, и като е определил справедлив размер на обезщетението от 250 000 лв., е уважил изцяло частичния иск, като е присъдил и законна лихва след уведомяването на застрахователя на 08.07.2022 г.

За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е стигнал до различни правни изводи относно справедливия размер на обезщетението и относно предпоставките за намаляването му поради допринасяне от страна на починалата, които въпроси са въведени като спорни с въззивната жалба на застрахователя.

Във връзка с възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е счел, че постановената присъда е установила по задължителен начин неправомерното поведение на водача на автомобила, който е нарушил задължението си да следи с необходимото внимание пътната обстановка и да се съобрази с потенциалната опасност в участък на обозначена и регулирана със светлинен сигнал пешеходна пътека, но е приел за доказано и противоправното поведение на пострадалата, която не е оповестила намерението си да пресече чрез натискане на бутона за осигуряване на зелен сигнал на светофарната уредба, регулираща движението й по пътеката, а е започнала пресичане при червен сигнал и не е пропуснала движещия се автомобил, макар същият да е могъл да бъде забелязан с оглед скоростта му на движение. Именно поради наличието на светофар съдът е намерил за неотносима разпоредбата на чл.

119, ал. 5 ЗДвП и е приел за основателно възражението за допринасяне. При определяне на степента му въззивният съд е отчел както възможността пострадалата изцяло да предотврати събитието (като пропусне автомобила или като сигнализира за намерението си да пресече, стартирайки ръчния режим на пешеходния светофар), така и завишените изисквания на закона за полагане на грижа от автомобилистите в градски условия и понижена видимост. Поради това съдът е заключил, че поведението на водача и на пешеходеца са в равна причинност със събитието.

Във връзка с довода за неправилно определяне на размера на обезщетението въззивният съд е извършил анализ на показанията на двама свидетели – приятелка и братовчедка на ищеца, и е приел за доказано, че починалата е била в едно домакинство с дъщеря си до навършване от нея на 26-годишна възраст, когато последната е създала свое семейство, но контактите между двете са продължили – починалата, живеейки в същия град, а през лятото – на село, е посещавала дъщеря си по време на празници и е помагала при отглеждане на внуците си. Стигнал е до извод, че отношенията между двете са типични за близки роднини, изградени чрез дългогодишни грижи на единствен родител към дете, съхранени и след достигане на пълнолетие, а в последствие продължени чрез активни контакти и 3 взаимопомощ, макар и не толкова интензивни, както в предходните години на общо ежедневие. Психическото и емоционалното състояние на дъщерята е оценено като обичайна проява на скръб и обвинение за случилото се, но е отчетено, че страданията на ищеца, макар и намаляващи, продължават и ще влияят и занапред негативно на емоционалната му сфера. При тези съображения въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е в размер от 120 000 лв., като след отчитане на допринасянето подлежащият на присъждане размер е намален до сумата от 60 000 лв.

По жалбата на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД:

Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. Противно на довода на ответника по жалбата, въпросът може да е не само материалноправен, но и процесуален, както е разяснено в мотивите на цитираното тълкувателно решение.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Следва ли въззивният съд да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

3. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

4. Следва ли съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като отчете броя на извършените от всеки от участниците в ПТП нарушения?

Всички въпроси имат характер на правни – те касаят приложението на материални разпоредби, регулиращи спорното правоотношение (чл. 51, ал. 2, съответно чл. 52 ЗЗД), както и на процесуалните правила относно начина, по който съдът следва да процедира при решаване на спора (чл. 235, ал. 2, съответно чл. 236, ал. 2 ГПК); свързани са с наведените от касатора касационни оплаквания; могат да получат абстрактен отговор без оглед доказателствата по делото. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

По отношение на никой от тях обаче не е изпълнен допълнителният селективен критерий, тъй като същите са решени съобразно задължителната и казуалната практика на ВКС.