Решение № 5203 от 27.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5203 гр. Пловдив, 27.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330108520 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 143 т. 9 от ЗЗП и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

Ищецът Д. И. Д., ЕГН: **********, с настоящ адрес: град П., ул. „*******“ № ***, ет.

***, ап. ***, чрез пълномощник ЕАД Д. М., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г. Т., иск за прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/ 14.08.2020 г., на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК или вр. чл. 19 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ***********/ 14.08.2020 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 700 лева, на седмична вноска, без посочен месечен лихвен %. В чл.

4 от договора се предвиждало предоставяне на обезпечение- поръчителство на две физически лица, които да отговарят на определени условия или банкова гаранция. Сключен бил и втори договор с „Файненшъл България“ ЕООД за обезпечаване на задълженията по кредита, срещу възнаграждение в размер на 1 721, 34 лева, като плащанията на поръчителя се приемали от кредитора. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, като клаузата за обезпечение предвиждала неизпълними условия за клиента и той бил принуден да ползва одобрения от кредитора гарант. Възнаграждението за последния обаче не се включвало в ГПР, като по този начин се нарушавала нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и се заобикаляло изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Не ставало ясно кои точно разходи по 1 кредита формират ГПР и така потребителят не можел да направи своя информиран избор.

Договорът за предоставяне на поръчителство пък бил изначално лишен от основание, защото на потребителя не се предоставяла услуга, а само се оскъпявал кредитът му.

Кредиторът и гарантът били свързани лица, а размерът на сумата за възнаграждението бил прекомерен- почти половината от стойността на заема, което било в противоречие с добрите нрави. Предявява се иск за прогласяване на договора за нищожен. Претендират се и разноските в процеса. В допълнителна молба посочва, че по договора били заплатени главница и лихви в размер на 2 050 лева. Мотивира правен интерес от предявения установителен иск. В последваща молба посочва, че не предявява иск за нищожност на отделни клаузи от договора. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се твърди, че липсвал правен интерес от иска, а по същество- същият се оспорва.

Твърди се, че ГПР отразявал общият процент на разходите към момента на сключване на договора и затова в него не можело да се включи възнаграждението за поръчителство, защото първо предоставянето на обезпечение не било условие за отпускане на заема и второ- от заемателя зависело дали ще активира гаранцията. Потребителят бил информиран за обезпечението и възможностите за осигуряването му, нямало заблуждаваща търговска практика и той можел да прецени последиците от поемането на такова задължение. В изпратения му предварително СЕФ се съдържала цялата необходима информация, както и условията за предоставяне на обезпечение, които били обективни и обосновани. Клаузата не била недействителна, нито пък неравноправна, а и била индивидуално уговорена. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната също не се явява и не се представлява но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *******/ 14.08.2020 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 700 лева, при следните условия: на 9 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 49, 02 % и общ размер на всички плащания- 1 995, 66 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство № ******/ 14.08.2020 г., с който ответникът се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 721, 34 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на поръчителство.

2

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 995, 66 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и 3

ГПР от 49, 02 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, а с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.

68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 49, 02 %, но това не е 4 размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за обезпечението по другия договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.

Разпечатката съдържа 31 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c3d2366e-d7e0-4648-806b-c30872ccf0c7