Определение № 4128 от 05.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4128 гр. София, 05.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Дияна Ценева Касационно гражданско дело № 20258002102341 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. П. и Н. Т. П., заедно представлявани от адв. А. Т. от АК - София, срещу решение № 263182 от 25.10.2022 г. по въззивно гр. д. № 2759/2019 г. на Софийския градски съд.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК.

Касаторите излагат доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл.

281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата си бланкетно се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.

3 и ал. 2 ГПК при поставени въпроси: 1. Следва ли при предявен иск по чл.

108 ЗС ищцовата страна да доказва тъждество и идентичност на имота съгласно площ, граници, съседи и следва ли при липса на изрични материалноправни разпоредби да се прилага субсидиарно чл. 170 ЗЗД относно тъждество на имота. Какви са допустимите отклонения в площта и границите на процесния имот в иск по чл. 108 ЗС; 2. Допустимо ли е предявяване на иск по чл. 108 ЗС, когато имотът е възстановен на ищеца по ЗВСОНИ и същият не 1 е упражнил правото си по чл. 7 ЗВСОНИ в едногодишен срок; 3. Налице ли са съществени процесуални нарушения на ГПК и съдопроизводствените правила, ако съдът не е установил в пълнота и точност тъждеството/идентичността на имот, правата на ищците да предявяват иск, съобразно удостоверение за родствени връзки, издадено от компетентен орган. В оплакванията си касаторите поддържат и довод за недопустимост на постановеното решение поради нередовност на исковата молба и липса на процесуална легитимация на ответниците по предявените искове.

От насрещните по жалбата страни Я. Л. Л., Р. Ш. Е. и Р. Ш. В. е подаден общ писмен отговор чрез адв. А. Т. и адв. Н. Д.. В него е изразено становище за необоснованост на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, като са изложени и подробни аргументи за неоснователност на поддържаните касационни отменителни основания. Поискано е присъждането на разноски за адвокатска защита съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 12.05.2025 г.

Като взе предвид изложеното и след като се запозна с материалите по делото Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобразява следното:

С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решението от 06.11.2017 г. по гр. д. № 9316/2016 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на М. П. С., Н. Т. П. и А. К. П., че Я. Л.

Л., Р. Ш. Е. и Р. Ш. В. притежават при равни квоти общо 3/4 ид. части от правото на собственост върху подробно описан в решението недвижим имот апартамент на втори етаж в сградата в [населено място], [улица], заснет с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с 1/4 ид. част от тавана и мазето, както и 19/190 ид. части от общите части на сградата и поземления имот, в който тя е изградена, и ответниците са осъдени да предадат владението върху целия апартамент на основание чл. 108 ЗС. Със същото решение е отхвърлено възражение за упражняване право на задържане от ответницата М. С..

За да постанови този резултат, въззивният съдебен състав е приел за безспорно доказано по делото, че ищците са съсобственици при заявените от тях квоти от по 1/4 ид. част, както и е отчел, че упражняването на фактическата власт от ответниците върху процесния имот е отделена като безспорен и ненуждаещ се от доказване факт. Възражението на ответниците за 2 придобиване на имота на оригинерно основание по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС е оставил без уважение като недоказано, поради факта, че от посочения момент на установяване на фактическата власт през 2001 г. до датата на подаване на исковата молба - 19.11.2007 г., не е изтекъл предвиденият от закона 10годишен давностен срок.

Съгласно възприетите фактически констатации по правнорелевантните факти, представените по делото съдебно-спогодителен делбен протокол по гр. д. № 270/1945 г. и записка за вписването му от 30.12.1947 г. установяват придобиване на процесния имот, ведно с посочените ид. части от правото на собственост върху тавана и мазето, общите части на сградата, и поземления имот, от наследодателите на ищците С. - Ф. Е. В. /по мъж Л. Л./ и Ш. Е. В..

Видно от наследствени постановления на Областния съд в Тел Авив Яфо, Израел, собствената 1/2 ид. част от процесния апартамент на Ф. Л. /поч.

02.05.1985 г./ е получена в наследство по завещание от съпруга й Л. Л., а след неговата смърт на 06.09.1986 г. е преминала, също по силата на наследяването по завещание, при равни квоти към техните деца – ищецът Я. Л. и неговата сестра Р. Н., която не участва в производството по делото. Полагащата се на Я.

Л. 1/4 ид. част от правото на собственост въззивният съдебен състав е намерил, че не се установява да е била предмет на отчуждителни процедури от страна на държавата и съответно е обосновал извода, че същата е останала в неговия патримониум до датата на предявяване на исковата молба. В тази връзка съдът се е позовал на приложения по делото протокол за предаване и приемане на иностранен имот от 05.05.1970 г., с който притежаваната от Ф. В.

1/2 ид. част от процесния имот е предадена на посочения от нея пълномощник на територията на Република България - Б. Е., в съответствие с изискването на чл. 1 и чл. 2 от Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната от 1969 г. Именно на това основание е било наредено от Министъра на финансите, със заповед от 1987 г., отписването от актовите книги за държавна собственост на тази 1/2 ид. част от имота по повод подадена молба от пълномощника Е..

По отношение на ищците Р. Ш. В. и Р. Ш. Е. в мотивите към обжалваното решение е прието, въз основа на удостоверение за наследници, издадено от регистратора на наследства в Хайфа - Северен Израел, че същите са придобили по наследство при равни дялове другата 1/2 ид. част от процесния имот в качеството им на деца на Ш. Е. В. /поч. 27.11.1949 г./. За този дял от 3 имота съдът приел, че се установява одържавяването му без наличието на правно основание по силата на Окръжно на Министерство на финансите, за което свидетелства представеният по делото АДС № 9740 от 15.05.1981 г.

Собствеността върху него намерил за възстановена в полза на ищците на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. В допълнение посочил, че дори и да се възприеме тезата на ответниците за отчуждаване на тази 1/2 ид. част по силата на чл. 5 от Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната от 1969 г., то тя отново е подлежала на възстановяване на наследниците на Ш. В. на основание Постановление № 226 от 11.11.1992 г. на Министерски съвет за отмяна на Наредбата от 1969 г. и за преодоляване на имуществените последици от нея.

По повод възражението на ответниците за липса на идентичност между процесния имот и описания в делбения протокол от 1945 г. съдебният състав приел, че същата е установена безспорно и категорично от изслушаните по делото три експертни заключения. Изводът за идентичност на мнозинството вещи лица е основан на подробен анализ на представените писмени доказателства и извършения оглед на място. При него било установено, че процесната сграда разполага само с два жилищни етажа над партерния етаж, на който са разположени магазини. На всеки от тези етажи има само по два апартамента - по един тристаен и един четиристаен. На база броя на помещенията и описаните в делбения протокол граници на делбения имот вещите лица са посочили, че следва единственият възможен извод за идентичност между процесния и придобия по наследство от ищците апартамент. Индиция за това била още представената записка за вписване от 1947 г., в която изрично било отразено, че всички делбени имоти се намират на ул. „Т. - П.“ № 17 /понастоящем наименувана [улица]/. За същото свидетелствали и приложените извлечение от основната данъчна книга на Столична голяма община от 29.10.1941 г., удостоверение от 08.05.1931 г. на Софийско градско данъчно управление и скица от 1941 г., от които било видно, че поделеният между наследодателите на ищците имот през 1945 г. е именно този на [улица].

По повод особеното мнение на едно от вещите лица въззивният съд изрично е посочил, че същото не следва да се споделя поради противоречие с представените по делото писмени доказателства. Относно изтъкнатото от ответниците разминаване в описанието на имота между крепостния акт от 4

1906 г. и проекта за неговото дострояване и надстрояване от 1911 г., съгласно който съществуващата в имота стара къща била достроена под формата на буквата „Г“ в задната част на имота, съдът посочил, че именно в резултат от строежа било изградено мазе под новата част /каквото липсвало под старата къща и магазините/, и към делбата от 1945 г. сградата е съществувала именно във вида и с помещенията, описани в съдебно-спогодителния протокол.

Последният като официален документ, който не е оспорен от ответниците, се ползва с доказателствена стойност относно тези обстоятелства. На последно място, идентичността на процесния имот с актувания с АДС от 1981 г. е установена несъмнено и от съдържанието на представения договор за наем от 29.06.2001 г, сключен със Столична община, район „Възраждане“ като наемодател, въз основа на който ответницата С. била настанена в спорния имот.

Възражението на последната за упражняване право на задържане върху имота съдът отхвърлил поради това, че законът не признава такова право в полза на недобросъвестния владелец.

При така изложените съображения и след като се запозна с материалите по делото, настоящият съдебен състав не констатира нарушения, които да обуславят вероятностен извод за нищожност или недопустимост на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт.

Решението е и процесуално допустимо като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, съобразно очертания обхват на проверката и предмета на делото, както и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. Същото не страда и от визирания в чл.

280, ал. 2, предл. 3-то ГПК порок, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната 5 логика.

Съгласно трайно установената съдебна практика, при спор преценката за идентичност между имоти следва да е базирана на комплексно обсъждане на всички конкретни индивидуализиращи белези, включително с отчитане настъпилите във времето изменения в тях. Пространственият обхват /площта на поземления имот/ е само един от индивидуализиращите белези и то не определящ такъв, а относителен, доколкото при различно измерване биха могли да се получат различни площи. Съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото относно идентичността между заявения с исковата молба имот и този, който ответникът твърди, че е негова собственост, включително и като допусне служебно експертиза по този въпрос. За установяването на идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници. Съответно, разликата в площта и сигнатурата по благоустройствените планове, при съвпадане на всички други определящи признаци, не може да обуслови извод за липса на идентичност – касае се до преценка по същество, която съдът извършва по вътрешно субективно убеждение на база изслушаните експертни заключения, представените документи за собственост и всички останали писмени доказателства, които имат отношение към извода за идентичност. В този смисъл постановените от ВКС решения № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., № 573 от 09.10.2025 г. по гр. д. № 2362/2024 г., II г. о., № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г., I г. о., № 154 от 21.01.2019 г. по гр. д. № 500/2018 г., II г. о., № 573 от 09.10.2025 г. по гр. д. № 2362/2024 г., II г. о. и цитираните в тях.