Решение № 14214 от 15.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14214 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Я. М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от Я. М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110131494 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по предявен от В. И. С. против „УАБ Хеви Файненс“, действащо чрез „УАБ Хеви Файненс – клон България“ КЧТ, иск за прогласяване на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 2848/02.12.2024 г., издадена по ч. гр. д. № 4946/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик и издадения въз основа на заповедта за изпълнение изпълнителен лист № 2343/02.12.2024 г. за нищожни, поради неподсъдност на спора на българския съд.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните по спора е сключен Договор за заем № BG0001510/21.08.2023 г. при Общи условия на ответното дружество, като за обезпечаване на задълженията на ищеца е сключен договор за ипотека, обективиран в нотариален акт, който е представен от ответника ведно със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, по което са издадени процесната заповед и изпълнителен титул. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 12.9 от приложимите към договора за заем Общи условия правото на Република Литва е приложимо към сделката и всеки спор относно материалното право следва да бъде тълкуван, разглеждан и решаван съгласно литовското законодателство, като чл. 12.10 ОУ предвижда всички спорове, произтичащи от сделката ( включително извъндоговорни претенции и искове), да бъдат решавани от съдилищата на Република Литва. Страната намира, че заповедният съд при дължимата проВ. по чл. 418 ГПК е следвало да прецени дали договорът за заем, за обезпечение на задълженията по който е сключен договора за ипотека, е представен цялост, респ. дали приложимото право по него е българското, а на следващо място с оглед обстоятелството, че заявителят е чуждестранно дружество, да извърши преценка дали е компетентен да разреши спора между страните и кое е приложимото право. Ищецът поддържа, че българският съд не е компетентен да се произнася по спорове свързани с договора за заем, респ. липсва законова предпоставка издадените съдебни актове да бъдат годно основание за предприемане на принудителни действия. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът не е депозирал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение поради уверение от ответната страна, че ще бъде договорено разсрочено погасяване на задълженията. Ищецът поддържа, че споразумение между страните не било постигнато, тъй 1 като ответникът не е отправил каквото и да е предложение за уреждане на спора, а е предприел действия по принудително изпълнение. Направено е искане сторените по делото съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендирани от ответника съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител оспорва исковата претенция. В отговора са изложени твърдения, че дружеството депозирало срещу В. И. С. заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за вземания, които произтичат от договор за ипотека от 24.08.2023 г., обективиран в нот. акт № 100, том II, нот. дело № 269/2023 г. по описа на нотариус Милена Минкова, съгласно който клаузите, касаещи учредяването на ипотека и действията по принудително изпълнение се уреждат съгласно законодателството на Република България. Процесуалният представител на ответника поддържа, че съгласно Регламент 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, съдът следи служебно за международна компетентност в хипотезите по чл.

24 и когато иск е предявен срещу ответник с местоживеене в друга държава членка и той не се яви пред сезирания съд, респ. в случай, че ответникът не оспори изрично международната компетентност съгласно чл. 26 компетентен е съдът, пред който се е явил ответника. В отговора е посочено, че длъжникът не е депозирал възражение срещу заповедта за изпълнение, нито е заявил възражение по отношение на международната компетентност на заповедния съд, поради което доводите за нищожност на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са неоснователни. По заявените доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени направените по делото съдебни разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема от фактическа и правна страна на спора следното:

За уважаване на иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК следва да бъде установено, че съдебният акт страда от порок, който влияе върху неговата валидност, респективно този съдебен акт не поражда правни последици.

Заповедта за изпълнение няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда правен спор. Влязлата в сила заповед има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от постановено осъдително съдебно решение. Разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК визира изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове (разпореждания, заповеди и т.н.). Тези актове обаче също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждане на правните им последици (например да са издадени от лице, което няма качеството на съдия, да не са издадени в писмена форма и др. под.).

Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска установяване на нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от видовете съдебни актове (решенията на съда). Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК на основание чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение. Основания за нищожност на съдебните актове не са уредени в процесуалния закон, 2 той само постановява, че тази нищожност може да бъде предявена без ограничения във времето. Следователно въпрос по съществото на спора е дали при твърденията на ищцата издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК би се явила нищожна или незаконосъобразна (така Определение № 64 от 23.01.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 151/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО).

Действащата законодателна уредба не урежда хипотези на невалидност на съдебен акт, като в доктрината и съдебната практика се възприема, че невалидност е налице, ако съдебният акт е постановен от незаконен състав, ако не е в изискуемата писмена форма и ако е постановен извън правораздавателната компетентност на съда. Съдът намира, че заповедта за изпълнение е издадена от законен съдебен състав в изискуемата форма по образец съгласно приложимата Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (в сила от 1.03.2008 г.), съдържа посочените в чл. 412 ГПК задължителни реквизити и е подписана от съдията, разгледал заявлението по същество, в рамките на правораздавателната му компетентност. Следва да бъде разяснено, че съгласно чл. 418, ал. 2 ГПК в производството по издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист съдът служебно проверява дали документът, въз основа на който се основава искането, е предвиден в закона и редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане в полза на заявителя и срещу лицето, срещу което се иска издаването на заповед и изпълнителен лист. Предмет на сочената проВ. е единствено документът, от който произтича вземането, а именно договора за ипотека, обективиран в нотариалния акт представен ведно със заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Следва да бъде акцентирано върху обстоятелството, че длъжникът не притежава качеството потребител нито по договора за заем, нито по договора за ипотека, тъй като при сключване на сделките лицето е действало в качеството си на земеделски производител, респ. разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК не намира приложение. От изложеното следва, че за заповедния съд не е налице задължение да изисква и да се запознава със съдържанието на договора за заем, за обезпечаване на произтичащите от който задължения е сключен договора за ипотека, респ. да извършва въз основа на съдържанието му преценка относно международна компетентност и приложимото материално право. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че длъжникът не е депозирал възражение срещу заповедта за изпълнение, нито е обжалвал разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК в законоустановените срокове, от което следва, че същият е приел компетентността на българския съд. Предвид изложеното съдът намира, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен титул представляват валидни съдебни актове, поради което исковата претенция се явява неоснователна.

С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да бъдат възложени направените от ответната страна съдебни разноски, като ответникът претендира разноски за заплатено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 2658,72 евро ( 5200 лева). При своевременно заявено възражение за прекомерност на претендирани от насрещната страна разноски съдът е задължен да определи размера им с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на 3 производството и извършените от процесуалния представител действия. Правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството. Производството не се характеризира нито с правна, нито с фактическа сложност, поради което съдът намира, че уговореният и заплатен адвокатки хонорар се явява прекомерен. С оглед изложеното съдът намира, че в тежест на ищеца следва да бъде възложено да заплати сумата в размер на 1000 евро.