Решение № 3040 от 07.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3040 гр. София, 07.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Румяна М. Найденова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Златка Чолева Въззивно гражданско дело № 20231100513312 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Обжалва се решение на СРС, 70 състав под № 14051 от 17.08.2023г., постановено по гр.дело № 15825/2022г., с което „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК 831609046 e осъдено да заплати на „Д.И Д.“ ООД с ЕИК 130878670, на основание чл. 132, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД сумата 19 900,00 /деветнадесет хиляди и деветстотин/ лева, ведно със законната лихва считано от 25.03.2022г. до окончателното изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на „Д.И Д.“ ООД – сумата от 1296,00 /хиляда двеста деветдесет и шест/ лева съдебно- деловодни разноски и 2300,00 /две хиляди и триста/ лева адвокатско възнаграждение, съобразно изхода на спора по делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.

Въззивникът- ответник „Топлофикация София“ ЕАД заявява искане за отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно и неправилно. Възразява, че претенцията на ищеца е неоснователна и уважаването й би довело до неоснователно обогатяване на ищеца.

Основава това възражение на твърдението за факта, че ищецът не е депозирал необходимите документи пред него /ответника/ за изкупуване на съораженията в по-кратки срокове, като счита, че при своевременно изпълнение на това задължение от страна на ищеца той /ответникът/ би дължал сума много по-малка от претендираната. Поддържа, че от ищеца не е спазена и процедурата за изискване на оценка от независим оценител. Възразява, че ищецът не е собственик на процесните съоражения. Позовава се на разпоредбата на пар.4,ал.4а от ДР на ЗЕ, като твърди, че от ищеца не е отправяна покана. С изложените доводи въззивникът- ответник мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен с присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемата страна „Д.И Д.“ ООД оспорва жалбата като неоснователна по доводи, 1 подробно развити в писмения отговор , депозиран в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Заявява искане за присъждане на направените във въззивното производство разноски по делото..

Съдът е сезиран и с частна жалба, подадена от ответника „Топлофикация София“ ЕАД срещу определението от под № 36917 от 18.10.2023г. , с което е оставено без уважение искането му по чл.248 от ГПК– за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на ищеца за адвокатско възнаграждение. Поддържа, че неправилно от първата инстанция е прието, че от негова страна не е заявено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. Намира това възнаграждение за прекомерно.

Частният жалбоподател твърди, че при преценката за наличието на прекомерност съдът не е обвързан от минималните размерни на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004г., като в тази връзка се позовава и на практика на СЕС. С изложените доводи, подробно развити в частната жалба ответникът мотивира искането си за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което искането му по чл.248 от ГПК да бъде уважено.

Насрещната страна по частната жалба- ищецът „Д.И Д.“ ООД оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване на атакуваното определение по доводи, подробно развити в писмения отговор подаден в законоустановения срок.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и като такава е допустима.

Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД.

Исковата претенция е уважена с обжалваното решение като основателна.

При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав напълно споделя правните изводи на първата инстанция, с които е мотивирана основателността на предявения иск, изведени при правилно установени правно-релевантни факти по делото. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК – препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и в отговор на доводите, заявени с въззивната жалба настоящият съдебен състав приема следното:

От събраните по делото доказателства: договор от 01.12.2004г., сключен между ищеца „Д.И Д.“ ООД като възложител и третото лице ЕТ „Техностар- О.Х.“ като изпълнител, с който от ответника е възложено на третото лице – изпълнител доставката и монтажа на външно топлозахранване на процесната сграда, находяща се в гр.София, ул.“********; разрешение за ползване на външния топлопровод и абонатна станция с № ДК-07-207 от 29.08.2005г. ; протокол от 26.07.2005г. за установяване на годност на строеж – външен топлопровод и абонатна станция за жилищната сграда в гр.София,ул.“********; както и от сключения между ищеца и ответника предварителен договор от 14.12.2004г. за присъединяване на потребители ползващи топлинна енергия, се установява, процесните съоражения са изградени със средства на ищеца и след съгласуване с ответното топлопреносно предприятие, съораженията са въведени в експлоатация с горепосоченото разрешение за ползване от 29.08.2005г. Между страните по делото няма спор по правнорелевантното обстоятелство за ползването на процесните съоражения от ответника през исковия период от време за целите на преноса на топлинна енергия до други клиенти.

2

От доказателствата по делото се установява, че на 14.12.2004г- между страните по делото е сключен договор , попадащ в приложното поле на чл.137,ал.2 от ЗЕ. С договора /чл.23/ ответникът е поел задължението да поеме прехвърлянето на собствеността в неговия партимониум от страна на потребителя - ищцовото дружество върху изградените съоражения, като до прехвърлянето на собствеността ищецът-потребител остава собственик на съораженията. Със заявление , изходящо от ищеца и адресирано до ответника, входирано при последния с вх.№ ОД-14 на 24.02.2015г. от ищеца е заявено искане за сключване на окончателен договор за прехвърляне на собствеността от негова страна на ответника върху процесните съоражения. Окончателният договор за прехвърляне на собствеността върху процесните съоражения е сключен между страните по делото на 07.02.2024г. , като същият е приет като доказателство по делото във въззивното производство по реда на чл.266,ал.2,т.2 от ГПК.

По правно-релевантния факт относно ползването на процесните съоражения за пренос на топлинна енергия от ответника през исковия период от времето 25.03.2017г.25.03.2022г. между страните по делото няма спор. При тази хипотеза, ответникът дължи на основание чл.59,ал.1 от ЗЗД обезщетение за ползването, от което е било лишено ищцовото дружество- собственик на съображенията през исковия период от време в размера, установен с приетото по делото и неоспорено заключение на СТЕ от 22 438,00лв., /определено в съответствие с изискването на пар.4,ал.4“а“ от ПЗР на ЗЕ, съгласно Методиката на ДКЕВР, която правна норма е приложима за част от исковия период от време- след 08.05.2018г., когато влиза в сила действието й/, но доколкото от ищеца се претендира по-малка по размер сума от 19 900, 404,87лв. – искът следва да бъде уважен до този размер при спазване на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес по чл.6,ал.2 от ГПК. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за забава на ищеца, в резултат на която разместването на блага ответникът счита, че е обратно на твърдяното от ищеца, а именно- че ответникът е обеднял за сметка на ищеца. Тази забава е основана на твърдението за непредставени своевременно документи от ищеца, необходими за сключването на договора за изкупуване. Това твърдение / възражение на ответника не е доказано от ответника в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК. Напротив, опровергава се от ангажираните от ищеца доказателства, от които е видно, че ответникът е бил канен двукратно от ищеца да изпълни задължението си по чл.23 от горепосочения договор- като сключи договор за изкупуване на процесните съоражения /със заявлението, получено от ответника на 24.02.2015г. и с поканата, получена от ответника на 20.01.2021г..- л.29 и л.31 от делото на СРС, като с втората е заявено и искане за заплащане на цена за ползването/. Ответникът не представя доказателства в отговор на тези писма на ищеца, /в които е отразено наличието на всички изискуеми документи, удостоверено надлежно с подписи на представители на ответника/, да е отправял ответни покани за представяне на твърдяните като липсващи документи, необходими за сключване на договора за изкупуване на съображенията.

Поради пълно съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първата обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба на ищеца срещу негооставена без уважение като неоснователна.

По частна жалба на ответника,“Топлофикация София“ ЕАД срещу определението от по чл.248 от ГПК от 18.10.2023г.

Съдът намира частната жалба за основателна.

Настоящата инстанция намира на първо място, че на ищеца не се следва претендираното като разноски адвокатско възнаграждение от 1200,00лв. по договора за правна помощ, сключен с процесуалния му представител – адв.К. Г. на 05.04.2022г. /л.106 от делото на СРС/. Видно от т.3 на договора , страните са постигнали съгласие адвокатското възнаграждение да бъде заплатено по банков път /по посочената в договора банкова сметка/ 3 в срок до приключване на устните състезания по делото пред СРС. По делото, обаче, не са представени доказателства за реалното заплащане на адвокатското възнаграждение по така договорения ред – със съответния банков документ , съгласно и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 6 / 06.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, настоящата инстанция приема, че на ищеца не се дължи претендираното и присъдено с решението на първата инстанция адвокатско възнаграждение от 1200,00лв. в рамките на общата сума от 2300,00лв., поради което и решението следва да бъде изменено в частта му относно тези разноски на ищеца чрез отмяната му , след отмяна и на определението по чл.248 от ГПК, с което е отказано това изменение. Що се отнася до претендираното от ищеца и присъдено му с първоинстанционното решение адвокатско възнаграждение за разликата нас 1 200,00лв.- до пълния присъден размер от 2 300,00лв., или за сумата от 1 100,00лв., съдът приема, че за нея по делото е налице доказателства за реалното й заплащане в брой от ищеца. Плащането на тази сума в брой е удостоверено в самия договор за правна помощ от 05.04.2023г. /л.105 от делото на СРС/, който в тази му част има правната същност на разписка по смисъла на чл.77,ал.1 от ЗЗД. Като последица от доказаното реално извършване на тези разноски съдът дължи произнасяне по заявеното от ответника своевременно с отговора на исковата молба възражение по чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца и съответно – намира за неправилен изводът на първата инстанция , приет с обжалваното определение по чл.248 от ГПК – за несвоевременно заявено от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение като направено за пръв път с искането по чл.248 от ГПК. По отношение на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1 100,00лв. настоящият съдебен състав намира, че то съответства на фактическата и правна сложност на делото и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия по делото, поради не се явява прекомерно и възражението на ответника по чл.78,ал.5 от ГПК се явява неоснователно. Ето защо, искането по чл.248 от ГПК на ответника – за изменение на първоинстанционното решение в частта, с която на ищеца е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 100,00лв. се явява неоснователно и обжалваното определение в частта, с която това искане е оставено без уважение следва да бъде потвърдено.

Разпечатката съдържа 30 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c3c95480-82e1-42e6-9b3c-6637dc8c4525