Решение № 221 от 25.11.2024, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 221 гр. Велико Търново, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ГАЛИНА КОСЕВА

ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело № 20244000500405 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване.

С Решение № 98/26.04.2024 год., постановено по гр. д. № 452/2023 г. по описа на Габровски окръжен съд е осъдено „Застрахователна компания Лев Инс” АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе” № 67А, представлявано заедно от двама от четиримата изпълнителни директори - М. С. М. - Г., П. В.

Д., С. Н. А. и В. В. И. да заплати на Ф. А. А., ЕГН ********** с адрес гр. Севлиево, ********, със съд. адрес: гр. Велико Търново, *********, чрез адв. Ж. Д. от АК - Хасково, сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - страдания в следствие от смъртта на съпруга й А. М. А., ЕГН ********** настъпила на 06.02.2023 г. в резултат на ПТП причинено от Г. Д. Н., ЕГН ********** - водач на лек автомобил „Ауди А6“ с peг. № Т 98****, ведно със законната лихва, считано от 15.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 432 ал. 1 от КЗ. Със същото решение е осъдено „Застрахователна компания Лев Инс” АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе” № 67А, представлявано заедно от двама от четиримата изпълнителни директори - М. С. М. - Г., П. В. Д., С. Н. А. и В. В. И. да заплати на адвокат Ж. Д. Д., ЕГН **********, със съд. адрес: гр. Велико Търново, ******** 1 адвокатско възнаграждение в размер на 12 650 лв., на осн. чл. 38, ал .2 от ЗА във вр. с чл. 7, ал. 2, т. т. 1 и 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С решението е осъдено „Застрахователна компания Лев Инс” АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе” № 67А, представлявано заедно от двама от четиримата изпълнителни директори - М. С. М. - Г., П. В.

Д., С. Н. А. и В. В. И. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Габровски окръжен съд държавна такса в размер на 8 000 лв., както и 300 лв. разноски за експертиза и 5 лв. държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за събиране на присъдените в полза на съдебната власт суми.

Постъпила е въззивна жалба от „Застрахователна компания Лев Инс” АД, ЕИК 121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе” № 67А, представлявано заедно от двама от четиримата изпълнителни директори - М. С. М. - Г., П. В. Д., С. Н. А. и В. В. И., чрез юриск. К. И. против Решение № 98/26.04.2024 год., постановено по гр. д. № 452/2023 г. по описа на Габровски окръжен съд.

В същата се излага, че решението в осъдителната му част за сумата над 100 000 лв. било незаконосъобразно, немотивирано и неправилно. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение за неимуществени вреди било завишено с оглед действително претърпените болки и страдания, принципа на справедливостта и трайната съдебна практика.

Претендира се да се отмени съдебния акт в обжалваната му част и да се постанови друг, с който да бъде присъдено обезщетение в размер от 100 000 лв. – неимуществени вреди, ведно със законните последици. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Ф. А.

А., ЕГН ********** с адрес гр. Севлиево, ********, със съд. адрес: гр. Велико Търново, *********.

Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 200 000 лв.

Съобразявайки разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е приел, че не е налице съпричиняване от страна пострадалия. Счел е, че лихвата за забава се дължи от 15.03.2023 г. по правилото на чл. 429, ал. 3 от КЗ.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.

1 и 2 от ГПК.

2

При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.

Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Пред първоинстанционният съд e предявен осъдителен иск с правно основание чл.

432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.

Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 15.02.2023 г. Ф. А. А. е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).

Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба възражения. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.

В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да приеме за 3 установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – Г. Д. Н. е причинил смъртта на А. М. А. и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност на процесния лек автомобил – управляван от Г. Д. Н., чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т. см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.

Ответникът не поддържа и възражението за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД) релевирано в първоинстанционното производство.

От показанията на св. А. А. С. (зет на ищцата и починалия) и М. А. СА. (дъщеря на ищцата и починалия), се установява, че ищцата и починалия са имали 45 годишен брак, като се разбирали добре, никога не са се разделяли и навсякъде ходели заедно. От 15 години живеели в дома се в гр. Севлиево, след като децата им създали свои семейства – синът им живеел в Германия, а дъщеря им (св. СА. в съседно до гр. Севлиево село). Именно ищцата им съобщила по телефона, че със съпруга й са катастрофирали и той е починал на място, а тя се намира в болницата в гр. Севлиево. След катастрофата поведението коренно се променило – в първите 2-3 дни след произшествието, когато я посещавали в болницата ищцата не осъзнавала ясно случилото се. В началото казала, че съпругът й е починал, но после казвала, че го чака да дойде. Когато се прибрала от болницата в дома си, все си мислела, че той ще влезе през вратата. Нощем плачела и не спяла. Станала изнервена и затворена. Единствените хора, които искала около себе си били дъщеря й и внуците, но отказвала да отиде да постои при тях. Не искала да им гостува, тъй като заявявала, че трябва да си е в къщата, защото мъжът й ще се разсърди, че я няма. Макар да минало година от смъртта му още не можела да я преживее. Казвала, че всичко й е пред очите и й е много тежко, постоянно говорела за катастрофата. Станала разсеяна и раздразнителна, постоянно повтаряла „какво ще правя, какво ще правя”. Притеснена за психическото й състояние свидетелката СА. я водила на преглед при личния лекар, но той казал, че да се чувства така е нещо нормално. Промяната в ищцата забелязал и синът й, когато със семейството си се прибирал за Нова година от Германия, където живее. Споделил това със свидетелката СА. и я питал дали е забелязала, че майка им говори несвързано.

Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от свидетелите факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства по делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани.

На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).

Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и 4 по-новата такава (напр. Решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.

Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди.