Определение № 1651 от 03.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1651 гр. София, 03.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002104315 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. Х., чрез адв. Е. Ф. – САК, срещу онази част от въззивно решение № 690/10.06.2023 г. по в. гр. д. № 554/2024 г. на Софийски апелативен съд, в която е отменено първоинстанционното решение в частта, в която искът на И. И. Х. срещу Прокуратурата на Република България (по-нататък в изложението ПРБ) с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, е уважен за разликата над 12 000 до 70 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен в тази част, както и в частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над 70 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон, както и че е необосновано. Според касатора въззивният съд е приложил неправилно стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

В изложението към касационната жалба жалбоподателят се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Прокуратурата на Република България – ответник по касационната жалба - не е подала писмен отговор.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд, при липса на спор между страните 1 относно фактите по делото, е приел за установено, че ищецът И. И. Х. е един от пострадалите от т. нар. „Възродителен процес“, продължил повече от 30 години, по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, и ДП № 11-048/1999 по описа на ВОПСофия, започнало на 30.01.1991 г. и висящо понастоящем. От началото на януари 1985 г. до 07.02.1985 г. касаторът бил задържан в РУ на МВР-Сливен, от 07.02.1985 г. до 19.03.1986 г. в затвора и лагера на остров Белене, а от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. той бил интерниран в [населено място], [община], област Враца. След окончателното му освобождаване през 1989 г. бил прогонен от страната заедно със семейството си в Р Турция, където се установил да живее. Апелативният съд посочил, че ищецът не е извършвал престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Спрямо него не е била постановявана и осъдителна присъда.

За ноторен е приет фактът, че е настъпила смърт и на последния обвиняем по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП, София, променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, по което били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, привличани били нови обвиняеми, преписката била връщана за допълнително разследване, производството било спирано и възобновявано, разследването– продължавано, разпитани били над 360 свидетели, извършвани били процесуални действия по делегация (разпит на свидетели), изготвяни били съдебни поръчки.

Въззивният съд установил, че след 01.01.2018 г. били образувани 94 броя дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл. д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП, София, и били постановени 78 определения, с които били определени мерки по чл.

369 НПК за ускоряване на това досъдебно производство. С молба от 19.03.2018 г. заедно с други пострадали от престъплението, за което се водело делото, ищецът изрично поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на ВОП.

От разпита на свидетеля С. К. въззивният съд приел за установени следните факти: че след задържането му в [населено място], в лагера в Белене за година и половина, а впоследствие след заселването му във врачанското село, ищецът се прибрал у дома изтощен и болен. Той не можел да ходи и губел равновесие. Ищецът следял развитието на делото, интересувал се, подавал жалби до прокуратурата. Изпитвал яд и притеснения, че виновните не са осъдени и той няма да получи справедливост. Споделял пред своите близки с разочарование опасенията си, че делото нямало да приключи докато е жив.

При мотивиране на правните си изводи апелативният съд е посочил, че решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Допълнил е, че дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от неговото материално съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се 2 отчитат предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът или един от предметите на спора, а резултатът от производството - пряко решаващ за такова право. Приел е, че обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това качество е счетено, че той има от момента на образуване на наказателното производство датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. Въззивният съд е отчел факта, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "Възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 година. Съобразено е, че ищецът е бил задържан и лишен от свобода, а в последствие и принудително заселен във врачански окръг. Позовавайки се на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО, Решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV ГО, Решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ ГО, Решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ ГО, Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, Решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, и др., апелативният съд е приел, че при наличието на тези обстоятелства ищецът в качеството си на пострадал от престъплението разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Съобразно разрешенията в посочената съдебна практика съдебният състав е посочил, че, независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и Прокуратурата на РБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а, отделно от това, е изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване. Позовал се е на съществуващата силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило, извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Според въззивния съд събраните по делото доказателства не оборват тази презумпция - че забавеното производство е породило у ищеца усещане за накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за поне 3 частично възмездие чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание на виновниците и инициаторите на т. нар. "Възродителен процес", разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно на прокуратурата, раздразнение, емоционална напрегнатост, загуба на вяра в справедливостта в живота, безпомощността и невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. От свидетелските показания по делото съдът приел за доказани неимуществените вреди, които ищецът продължава да търпи.

При определяне размера на обезщетението съдът е отчел, че тези неимуществени вреди ищецът търпи приблизително 30 години. Позовавайки се на разрешенията, дадени в Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО, Решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV ГО, Решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ ГО, Решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ ГО, въззивният съд е приел, че при определянето на справедливия размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно следва да се отчете и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. При тези мотиви въззивният съд е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая възлиза на 12 000 лева.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения от съда правен въпрос относно критериите, конкретните факти и обстоятелствата, които следва да вземе предвид и отчете съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ, и какво е значението им за размера на обезщетението. Той е свързан и със задължението на съда да разрешава по сходен начин аналогични случаи, от значение е за изхода на спора и предвид приложения от касатора списък с дела (сред които решение по гр. д. № 4037/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение по гр. д. № 4210/2021 г. на ВКС, ІV ГО и мн. др.) от актовете по които е видно, че за лица, в сходно с неговото положение, съдът е присъждал обезщетение в размер, повече от двойно по-голям от определения с обжалваното решение, е възможно и да е разрешен в противоречие с установената практика.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 690/10.06.2023 г. по в. гр. д. № 554/2024 г. на Софийски апелативен съд по подадената от И. И. Х., чрез адв. Е. Ф. – САК, 4 касационна жалба.